Аз обаче възприемам бързо. Сезонът се сменя. Получавам малки награди: ръкавици, пантофи с меки подметки, рокля – корава като първата, но от кадифе. Позволено ми е да вечерям в столовата на единия край на огромната дъбова маса, върху която са подредени сребърни прибори. Чичо ми седи на другия ѝ край, а до чинията му има поставка за книги. Говори много рядко, но ако имам нещастието да изпусна някоя вилица или ножът ми да изскърца върху чинията, той повдига лице и ме гледа втренчено с влажни и страшни очи. – Да не би да чувстваш слабост в ръцете, Мод, която те кара да стържеш по този начин с приборите?
– Ножът е прекалено голям и прекалено тежък, чичо – отвръщам плачливо.
Тогава той нарежда да ми вземат ножа и аз трябва да се храня с пръсти. Тъй като ястията, които той предпочита, са кървави меса, сърца и телешки крака, ръкавиците ми от ярешка кожа стават тъмночервени – сякаш се връщат към материала, от който са били изработени. Губя апетит. Най-много ми харесва виното. Сервират ми го в кристална чаша, върху която е инкрустирана буквата "М". Сребърният пръстен, в който е поставена салфетката ми, носи същия потъмнял инициал. Инициалът трябва да ми напомня не за моето име, а за името на майка ми, което е Мариан.
Тя е погребана в най-усамотеното място в онзи усамотен парк – единствено нейният камък е сив сред толкова много бели камъни. Завеждат ме да го видя, а после ме карат да го поддържам чист.
– Бъди благодарна, че можеш да го правиш – казва мисис Стайлс, докато ме наблюдава със скръстени на гърдите ръце как подрязвам избуялата в гробището трева. – Кой ще се грижи за моя гроб? Никой няма да си спомня за мен.
Съпругът ѝ е мъртъв. Синът ѝ е моряк. Запазила е черната къдрава коса на малката си дъщеря, за да изработва украшения с нея. Моята коса сресва така, сякаш кичурите са бодли и може да я наранят; иска ми се да бяха бодли. Мисля, че съжалява, че не ме бие с пръчка. Все още ме щипе и оставя синини по ръцете ми. Послушанието ми я вбесява повече от предишните ми изблици на гняв; забелязвам този факт и ставам още по-кротка – правя го усърдно и хитро и кротостта ми я кара да съжалява още по-силно. По този начин я подтиквам да ме щипе, което е абсолютно безполезно, и да ми се кара, в което има повече смисъл, тъй като издава страданието ѝ. Често я водя при гробовете и се насилвам да въздишам, доколкото ми позволяват дробовете, върху надгробния камък на майка ми. След време, колко съм коварна!, успявам да науча името на покойната ѝ дъщеря, а когато котката от кухнята ражда, вземам едно коте за себе си и го кръщавам на нея. Старая се да викам котето колкото се може по-силно, когато мисис Стайлс е наблизо: "Ела, Поли! О, Поли! Какво красиво дете си! Колко фина е черната ти козина! Ела, целуни мама!"
Виждате ли в какво ме превръщат обстоятелствата?
Мисис Стайлс трепери и примигва, докато ме слуша.
– Вземи гадното животинче и накарай мистър Инкър да го удави! – казва тя на Барбара, когато повече не може да понася това.
Бягам и крия лицето си. Мисля си за изгубения си дом, за сестрите, които ме обичаха, и тази мисъл веднага пълни очите ми с горещи сълзи..
– О, Барбара! – изплаквам. – Обещай ми, че няма да го направиш! Обещай ми!
Барбара отвръща, че никога не би могла да извърши подобно нещо. Мисис Стайлс я отпраща.
– Ти си хитро, отвратително дете – заявява. – Не мисли, че Барбара не го знае. Не мисли, че не е наясно с интригите ти.
После обаче се разплаква, хълцайки силно и мъчително, а сълзите в моите очи изсъхват, докато изучавам нейните. Защото какво означава тя за мен? Какво означават хората за мен? Мислех си, че майките ми, сестрите, ще изпратят някого да ме спаси, но минават шест месеца, а после още шест и от тях няма никаква вест. Убеждавам се, че са ме забравили.
– Мислят за теб? – казва мисис Стайлс, смеейки се. – Как ли пък не. Не се съмнявам, че мястото ти в лудницата вече е заето от някое друго момиченце с по-приятен характер. Сигурна съм, че се радват, че са се отървали от теб. – С течение на времето започвам да ѝ вярвам. Започвам да забравям.
Предишният ми живот става призрачен на фона на новия или понякога изплува, за да го затъмни или да го смути, в сънища и избледнели спомени, така както онези размазани следи от забравени уроци от време на време се появяват върху страниците на тетрадката ми.