Мразя истинската си майка. Нима тя не се е отказала от мен преди всички останали? Държа снимката ѝ в дървена кутийка до леглото си, но в приятното ѝ бяло лице няма нищо от мен и аз започвам да го ненавиждам. – Хайде да целуна мама за лека нощ – изричам веднъж, докато отключвам кутийката. Правя го обаче само за да тормозя мисис Стайлс. Вдигам снимката до устните си, докато тя гледа и си мисли, че ми е мъчно. – Мразя те – прошепвам, а златото потъмнява от дъха ми. Правя го през тази нощ, през следващата нощ, през последващата и най-накрая откривам, че трябва да го правя, така както часовникът трябва да тиктака с определен ритъм, понеже в противен случай ще лежа неспокойна в леглото. А после прибирам внимателно снимката, за да не се измачка панделката. Ако рамката се удари прекалено силно в кадифената подплата на дървената кутийка, я изваждам и отново я връщам внимателно вътре.
Мисис Стайлс ме наблюдава със странно изражение на лицето. Не мога да лежа съвсем неподвижно, докато не дойде Барбара.
Междувременно чичо ми следи работата ми и казва, че буквите, почеркът и гласът ми са се подобрили значително. Свикнал е от време на време да посреща разни господа в Брайър и вече е започнал да ме кара да се изправям пред тях и да им чета. Чета непознати текстове, без да разбирам материята, която им поднасям, и господата подобно на мисис Стайлс ме гледат странно. Постепенно престава да ми прави впечатление. След като свърша, се покланям според наставленията на чичо си. Покланям се добре. Господата ръкопляскат, а после идват, за да ми стиснат или да ми помилват ръката. Често ми казват, че съм необикновено момиче.
Мисля си, че съм някакво чудо, и порозовявам от погледите им.
По този начин порозовяват белите цветове, преди да увехнат и да паднат. Един ден влизам в стаята на чичо си и откривам, че малкото ми писалище е преместено и ми е направено място сред книгите му. Той улавя погледа ми и ми кима да се приближа до него.
– Свали си ръкавиците – казва. Свалям ги и ме побиват тръпки при мисълта, че ще мога да докосвам повърхностите на обикновените неща. Денят е студен и тих, не грее слънце. В Брайър съм вече от две години. Бузите ми са кръгли като на дете, а гласът ми е писклив. Все още не съм започнала да кървя, както кървят жените.
– Е, Мод – продължава чичо ми. – Най-сетне преминаваш отвъд месинговия пръст и идваш при книгите ми. Предстои ти да се запознаеш с истинския характер на професията си. Страхуваш ли се?
– Малко, сър.
– Така и трябва. Защото материята е страховита. Ти си мислиш, че съм учен, нали?
– Да, сър.
– Е, аз съм повече от учен. Аз съм пазител на отрови. Тези книги, погледни ги, огледай ги добре! , те са отровите, за които споменах. А това... – той почтително поставя ръка върху огромната купчина от изцапани с мастило листове хартия, които са разпръснати върху писалището му, – е показалецът към тях. Той ще насочва колекционерите в изследванията им. Не съществува друг толкова съвършен труд в тази област, колкото ще бъде този, след като бъде завършен. Посветих много години на съставянето и преработването му и ще посветя още толкова, колкото изисква работата върху него. Толкова дълго се трудя сред тези отрови, че те не са в състояние да ми навредят, и целта ми е и при теб да се получи така, за да можеш да ми помагаш. Очите ми... погледни ми очите, Мод. – Той си сваля очилата и приближава лицето си до моето; трепвам както преди от мекото му голо лице, но все пак успявам да видя какво се крие зад тъмните стъкла: някакъв матов слой, покриващ окото. – Очите ми отслабват – казва, докато отново си слага очилата. – Твоето зрение ще спаси моето. Твоята ръка ще бъде моята ръка, понеже ти ще бъдеш с голи пръсти, докато обикновеният свят – баналният свят извън тази стая, хората, които боравят с витриол и арсен, трябва да си покриват плътта. Ти не си като тях. Тази област е подходяща за теб. Аз направих така, че да стане подходяща за теб. Хранех те с отрова, давах ти я на малки дози. А сега ще получиш по-голяма доза.
Обръща се и взема една книга от лавицата, а после ми я подава, притискайки силно пръстите ми към нея.
– Не я показвай на никого. Не забравяй колко необикновена е нашата работа. Тя би изглеждала странна за очите и ушите на неопитните хора. Те ще си помислят, че си покварена, ако мога така да се изразя. Разбираш ли ме? Докоснал съм устните ти с отрова, Мод. Запомни го.
Заглавието на книгата е "Завесата се вдига, или образованието на Лора". Седя сама, обръщам корицата и най-после разбирам каква материя съм чела и защо тя се е посрещала с възхищение от господата.