Защото той ме е накарал да се посветя на Приап и Венера, така както дават другите момичета да се учат да шият и да тъкат, за да се посветят на иглата и на стана. Познавам приятелите му – онези господа, които му идват на гости и продължават да ме слушат, докато им чета. Известно ми е, че те са издатели, колекционери, аукционери – последователи на делото му. Изпращат му книги – всяка седмица – и писма.
"Мистър Лили: относно Клеланд. Гривет от Париж твърди, че не знае нищо за изгубената содомитска история. Да продължавам ли да я търся?"
Чичо ми ме слуша, докато чета, а очите му са сбръчкани зад лещите.
– Какво мислиш, Мод? – пита. – В момента няма да се занимаваме с Клеланд. Нека да го оставим да се крие и да се надяваме, че през пролетта ще излезе нещо. Дотук добре. Чакай да видя... – Разделя листчетата върху писалището си. – Така, "Празникът на страстите". При нас ли е все още вторият том, който взехме назаем от Хотри? Трябва да го препишеш, Мод...
– Ще го препиша – отвръщам.
Мислите си, че съм покорна. Какво друго бих могла да отговоря? Веднъж се разсейвам и започвам да се прозявам. Чичо ми ме гледа изпитателно. Вдигнал е писалката си от страницата и бавно върти писеца.
– Изглежда, намираш заниманието си за скучно – казва най-накрая. – Вероятно искаш да се върнеш в стаята си. – Мълча. – Така ли е?
– Може би, сър – отвръщам след минута.
– Може би. Много добре. Тогава остави книгата и върви. Но, Мод... – Изрича думите, когато вече съм се отправила към вратата. – Кажи на мисис Стайлс да не подклажда камината в стаята ти. Нали не мислиш, че ще харча пари, за да мързелуваш на топло?
Колебая се, а после тръгвам. Все още е зима – тук сякаш винаги е зима! Седя, загърната в палтото си, докато дойде време да се преоблека за вечеря. На масата обаче, когато мистър Уей започва да слага храната в чинията ми, чичо ми го спира.
– Никакво месо – заявява, докато разстила салфетка на скута си – за мързеливи момичета. Не и в тази къща.
Тогава мистър Уей прибира подноса. Чарлс, неговото момче, изглежда тъжно. Иска ми се да го ударя. Трябва обаче да седя, въртейки ръце в гънките на полата си, да обуздавам гнева си, както преди преглъщах сълзите си, и да слушам как месото се плъзга по изцапания с мастило език на чичо ми, докато бъда освободена.
На другия ден в осем часа се връщам към заниманията си и внимавам никога повече да не се прозявам.
През следващите месеци се източвам. Ставам стройна и по-бледа. Разхубавявам се. Полите, ръкавиците и пантофите ми умаляват. Чичо ми отбелязва между другото този факт и нарежда на мисис Стайлс да скрои за мен нови рокли със същия модел. Тя ги скроява и ме кара да ги ушия. Сигурна съм, че изпитва злобно задоволство от факта, че ме облича по негов вкус; вероятно обаче в скръбта си по своята дъщеря е забравила, че малките момичета в един момент се превръщат в жени. Както и да е, от толкова дълго време съм в Брайър, че редът вече ми действа успокояващо. Свикнала съм с ръкавиците и с роклите с кокалените пръчки и трепвам в момента, в който връзките се разхлабят. Без дрехи сякаш се чувствам беззащитна и несигурна също като едното от очите на чичо ми, когато той си свали очилата.
Докато спя, понякога ме измъчват сънища. Веднъж ме втриса и идва лекар, за да ме прегледа. Той е приятел на чичо ми и ме е слушал, докато чета. Опипва меката плът под челюстта ми, допира палци до бузите ми, дърпа ми клепачите.
– Тревожат ли те – пита – странни мисли? Е, трябваше да се очаква. Ти си странно момиче. – Гали ръката ми и ми предписва лекарство – една-единствена капка, която трябва да изпия с чаша вода, "заради тревожността". Барбара приготвя разтвора, докато мисис Стайлс гледа.
После Барбара ме напуска, за да се омъжи, и ми намират друга прислужница. Името ѝ е Агнес. Тя е дребна и лека като птичка – като една от онези много малки птички, които хората ловят с мрежи. Косата ѝ е червена, а кожата – бяла, осеяна с лунички, подобно на хартия, изпъстрена с кафяви петънца от влагата. На петнайсет години е и е страшно наивна. Смята, че чичо ми е мил човек. В началото си мисли, че и аз съм мила. Напомня ми за мен самата, такава каквато бях преди време. Напомня ми за мен самата, такава каквато бях някога, каквато трябваше да си остана и каквато никога повече няма да бъда. По тази причина я мразя. Когато е непохватна, когато е мудна, я удрям, което я прави още по-непохватна. Тогава отново я удрям, което я кара да плаче. Лицето ѝ, под сълзите, все още пази моето изражение. Колкото по-силна прилика откривам, толкова по-жестоко я бия.