Така минава моят живот. Може би смятате, че не познавам достатъчно добре нормалните неща, за да твърдя, че е странен. Аз обаче чета и други книги, освен книгите на чичо ми; чувам разговорите на прислужниците, улавям погледите им и по този начин, от учудените и жалните погледи на прислужниците и конярите!, разбирам съвсем ясно в каква особнячка съм се превърнала. Натрупала съм толкова житейски опит, колкото притежават най-големите развратници в литературата, но откакто пристигнах в къщата на чичо си, никога не съм стигала по-далече от стените на парка ѝ. Знам всичко, но всъщност не знам нищо. Не бива да забравяте този факт, докато се запознавате с по-нататъшните събития. Трябва да помните какво не умея да правя и какво не съм виждала. Например не мога да яздя кон, нито да танцувам. Никога не съм държала пари в ръка, за да ги изхарча. Никога не съм гледала пиеса, не съм виждала железопътна линия, нито планина, нито море.
Никога не съм ходила в Лондон, но въпреки всичко мисля, че го познавам. Познавам го от книгите на чичо си. Знам, че е разположен на двата бряга на същата река, която тече отвъд парка му, макар че там тя е много по-широка. Обичам да се разхождам покрай водата и да си мисля за него. Там има стара лодка, обърната с дъното нагоре и наполовина изгнила – дупките в корубата ѝ ми изглеждат като същинско копие на моя затвор, но аз обичам да седя върху нея и да се взирам в тръстиките покрай водата. Спомням си историята от Библията за детето, което било сложено в кошница и било намерено от дъщерята на някакъв крал. Бих искала да намеря някакво дете. Бих искала да го намеря, но не за да го задържа, а за да заема неговото място в кошницата, а то да остане в Брайър, да порасне и да се превърне в мен.
Често си мисля за живота, който бих водила в Лондон, и за човека, който би могъл да ме намери. Това се случва, докато съм още малка и се отдавам на фантазиите си. Когато ставам по-голяма, вече не се разхождам толкова често край реката, а стоя до прозорците на къщата и гледам към мястото, където знам, че тече водата. Стоя до касата на прозореца на собствената си стая с часове наред. И един ден изстъргвам с нокът идеален малък полумесец в жълтата боя, която покрива стъклата на прозорците на библиотеката на чичо ми; впоследствие от време на време се навеждам и долепвам око до него, подобно на любопитна жена, която наднича през ключалката на шкаф, пълен с тайни.
Аз обаче съм вътре в шкафа и копнея да изляза от него...
На седемнайсет години съм, когато в Брайър пристига Ричард Ривърс със своя план, с обещанието си и с историята на едно лековерно момиче, което може да бъде измамено, така че да ми помогне да го направя.
8
Споменах, че чичо ми има навик понякога да кани господа, които проявяват интерес към работата му, в къщата да вечерят с нас и да ме слушат, докато им чета. Сега той прави точно това.
– Довечера трябва да си предадеш спретнат вид, Мод – казва ми, докато стоя права в библиотеката му и си закопчавам ръкавиците. – Ще имаме гости. Хотри, Хъс и още един човек, когото не познаваш. Надявам се да го наема да подреди картините ни в албуми.
Нашите картини. В отделен кабинет има шкафове с чекмеджета, пълни с гравюри с похотливи изображения, които чичо ми е събирал безразборно заедно с книгите си. Той отдавна говори, че ще наеме човек да ги обреже и да ги подреди в албуми, но досега не е успял да намери някой, който да е подходящ за тази задача. Човек трябва да е с определен характер, за да върши работа от този сорт.
Той улавя погледа ми и издава напред устни.
– Хотри твърди, че има подарък за нас. Издание на книга, която не сме включили в показалеца.
– Това е страхотна новина, сър.
Може би говоря сдържано, но чичо ми, който също е сдържан човек, не казва нищо. Само слага ръка върху листчетата пред себе си и разделя купчинката на две неравни части.
– Дотук добре. Чакай да видя...
– Може ли да ви оставя, чичо?
Той вдига очи.
– Часовникът удари ли?
– Според мен да.
Той изважда от джоба си пеещия часовник и го доближава до ухото си. Ключът от вратата на библиотеката му, чиято дръжка е обшита с избеляло кадифе, се люлее безшумно до него. Казва:
– Върви, тогава върви. Остави стареца на книгите му. Върви да играеш, но... внимателно, Мод.
– Добре, чичо.
От време на време се чудя как си представя той, че прекарвам времето си, когато не съм заета с него. Според мен толкова е свикнал с особения свят на книгите си, в който времето тече странно или въобще не тече, че си представя, че съм дете без възраст. Понякога и аз си представям, че съм такава