– Сякаш късите ми, тесни рокли и кадифените ми колани ме държат стегната, подобно на китайски пантоф, във форма, от която, ако не бяха те, щях да изскоча. Винаги съм смятала, че чичо ми, който по това време, предполагам, е малко над петдесетте, е съвсем стар и че вечно ще остане стар; така както мухите си остават стари, неподвижни и непроменени в мътните парченца кехлибар.
Излизам от библиотеката, докато той присвива очи над една страница. Движа се много тихо с ботите си, които са с меки подметки. Отивам в стаите си, където е Агнес.
Заварвам я да шие. Вижда ме, че влизам, и трепва. Знаете ли колко предизвикателно може да бъде подобно трепване за такъв характер като моя? Стоя права и я гледам как шие. Тя усеща погледа ми върху себе си и започва да трепери. Бодовете ѝ стават все по-едри и по-криви. Най-накрая вземам иглата от ръката ѝ и леко доближавам върха ѝ до нейната плът, после я махам и пак я доближавам, правя го шест-седем пъти, докато най-накрая кокалчетата ѝ между луничките се покриват с подобни на обрив следи от убожданията с иглата.
– Довечера тук ще дойдат няколко господа – казвам, докато я бода. – Единият е непознат. Мислиш ли, че ще е млад и красив?
Казвам го някак си между другото, за да я дразня. За мен то не означава нищо. Но тя ме чува и се изчервява.
– Не мога да кажа, мис – отвръща, като примигва и извръща глава, без обаче да си дръпне ръката. – Може би.
– Така ли смяташ?
– Кой знае? Може и да е млад и красив.
Изучавам я внимателно и изведнъж ми хрумва нещо.
– Би ли ти харесало, ако е млад и красив?
– Да ми хареса ли, мис?
– Да, Агнес. Струва ми се, че би ти харесало. Да му покажа ли къде е стаята ти? Няма да подслушвам на вратата. Ще превъртя ключа и ще бъдете само двамата.
– О, глупости, мис!
– Така ли? Обърни си ръката. – Тя се подчинява и аз забивам иглата по-силно. – А сега кажи, че не ти харесва някой да ти боде дланта!
Тя си издърпва ръката, започва да я смуче и се разплаква. При вида на сълзите и на устата ѝ, която се движи върху продупчената от мен нежна плът, първо се възбуждам, а после ставам неспокойна и накрая се отегчавам. Оставям я да плаче и заставам до хлопащия прозорец, с очи, вперени в поляната, която се спуска към стената, към тръстиките, към Темза.
– Ще млъкнеш ли? – питам, докато дъхът ѝ все още пресеква. – Погледни се! Лееш сълзи за някакъв господин! Не знаеш ли, че няма да бъде красив, че даже няма да бъде млад? Не знаеш ли, че господата, които идват тук, никога не са красиви и млади?
Но той, разбира се, е и красив, и млад.
– Мистър Ричард Ривърс – казва чичо ми. Струва ми се, че името ми вдъхва доверие. Впоследствие ще открия, че е фалшиво – също толкова фалшиво, колкото и пръстените, усмивката, маниерите му; сега обаче, докато стоя права в гостната, а той става на крака, за да се поклони, защо трябва да се съмнявам в него? Той е с изящни черти и равни зъби и е по-висок от чичо ми с около един фут. Косата му е сресана и е намазана с масло, но е дълга. Една къдрица се отделя от мястото си и пада върху челото му. Той непрекъснато я пипа. Ръцете му са нежни, гладки и с изключение на един пръст, който е пожълтял от тютюна, съвсем бели.
– Мис Лили – казва той и се навежда към мен. Къдрицата отново пада върху лицето му, а изцапаната му с тютюн ръка се вдига, за да я отметне назад. Гласът му е много тих, предполагам заради чичо ми. Сигурно мистър Хотри го е предупредил.
Мистър Хотри е букинист и издател от Лондон и е идвал много пъти в Брайър. Той взема ръката ми и я целува. След него до мен се приближава мистър Хъс. Той е колекционер, приятел на чичо ми от младежките му години. Мистър Хъс също хваща ръката ми, но само за да ме дръпне към себе си, и ме целува по бузата. – Скъпо дете – казва.
Няколко пъти съм била изненадвана от мистър Хъс на стълбището. Той обича да ме гледа, докато се качвам.
– Как сте, мистър Хъс? – отвръщам и се покланям.
Но наблюдавам мистър Ривърс. И един-два пъти, когато се обръщам с лице към него, установявам, че очите му са приковани върху мен, а погледът му е замислен. Преценява ме. Вероятно не е предполагал, че ще съм толкова красива. Или вероятно не съм толкова красива, колкото си е мислел, чувайки слуховете. Нямам представа. Когато обаче удря камбаната за началото на обеда и аз заставам до чичо си, за да бъда отведена до масата, виждам, че той се колебае, а после избира мястото до моето. Иска ми се да не беше го правил. Мисля, че ще продължи да ме наблюдава, а аз не обичам да ме наблюдават, докато се храня. Мистър Уей и Чарлс се движат тихо около нас, пълнят чашите ни, пълнят моята, онази кристална чаша с инициала "М" . Храната е сервирана в чиниите ни и прислужниците излизат: те никога не стоят в столовата, когато имаме компания, а се връщат между отделните блюда. В Брайър ние се храним, както правим всичко останало, следвайки ударите на часовника. Вечерята на господата трае час и половина.