Тази вечер ни сервират заешка супа, а после гъска с хрупкава кожичка и розово месо до костите, а дреболиите ѝ, изпечени на скара, са сложени на масата и се подават от човек на човек. Мистър Хотри взема крехкото дробче, а мистър Ривърс – сърцето.
Клатя глава, когато мистър Ривърс ми подава чинията.
– Опасявам се, че не сте гладна – казва тихо той, като наблюдава лицето ми.
– Не обичате ли гъска, мис Лили? – пита мистър Хотри. – И най-голямата ми дъщеря не обича. Мисли си за малките гъсета и се натъжава.
– Надявам се, че улавяте сълзите ѝ и ги събирате – намесва се мистър Хъс. – Често си мисля, че ми се иска да видя сълзите на едно момиче, превърнати в мастило.
– В мастило ли? Не споменавай за подобно нещо пред дъщерите ми, моля те. Макар че все някак си ще изтърпя възраженията им. Ако обаче прегърнат идеята сълзите им да бъдат отпечатани върху хартия и започнат да ме карат да ги чета, уверявам ви, за мен не би имало никакъв смисъл да живея.
– Сълзи вместо мастило? – пита чичо ми, който е изостанал с един такт от другите. – Какви са тези глупости?
– Момичешки сълзи – отвръща мистър Хъс.
– Съвсем безцветни.
– Мисля, че не са. Наистина, сър, не са съвсем безцветни. Представям си ги нежно оцветени – може би розови, може би виолетови.
– Навярно – съгласува се мистър Хотри – в зависимост от чувството, което ги е провокирало.
– Точно така. Съвсем правилно, Хотри. Виолетови сълзи за меланхолична книга, розови – за весела. Може също така книгата да бъде подшита с коса от глава на момиче... – Той хвърля поглед към мен и изражението му се променя. Приближава салфетката до устата си.
– Е – казва мистър Хотри, – аз наистина се учудвам, че никой не е пробвал досега. Мистър Лили? Разправят, разбира се, разни варварски истории за кожи, за подвързии...
Тримата обсъждат известно време въпроса. Мистър Ривърс слуша, но мълчи. Вниманието му, естествено, е заето с мен. Може би тихо ще ми каже нещо, докато те разговарят. Надявам се да го направи. Или се надявам да не го направи. Отпивам от виното и изведнъж се отегчавам. Присъствала съм на подобни вечери и съм слушала приятелите на чичо ми да се впускат в скучни теми в малки, затворени компании, прекалено много пъти. Най-неочаквано се сещам за Агнес. Сещам се за устата ѝ, която изсмукваше капка кръв от убодената ѝ длан. Чичо ми се прокашля и аз примигвам.
– И така, Ривърс – казва той, – разбрах от Хотри, че превеждате от френски на английски. Нещо не особено сериозно, предполагам, след като издателството му е ангажирано с него.
– Наистина не е сериозно – отговаря мистър Ривърс, – иначе не бих се заел. Не е от моята област. В Париж човек научава терминологията, а аз неотдавна бях там като студент по изящни изкуства. Надявам се обаче да намеря по-добро приложение на уменията си, сър, вместо да продължавам да правя фокуси, превръщайки в лош английски още по-лош френски.
– Добре, добре. Ще видим. – Чичо ми се усмихва. – Искате ли да разгледате картините ми?
– Много бих искал.
– Е, някой друг ден. Много са красиви. Смятам, че ще се убедите в това. Аз обаче държа на тях по-малко, отколкото на книгите си. Вероятно сте чули – той замълчава – за моя "Показалец"?
Мистър Ривърс навежда глава.
– Звучи прекрасно.
– Наистина е прекрасен, нали, Мод? Скромничим ли? Изчервяваме ли се?
Усещам, че бузите ми са студени. Неговите са бледи като восък. Мистър Ривърс се обръща и търси лицето ми със замисления си поглед.
– Как върви великото произведение? – пита небрежно мистър Хотри.
– Приключваме – отвръща чичо ми. – Почти сме готови. Преговарям с печатарите.
– А обемът?
– Хиляда страници.
Мистър Хотри повдига вежди. Ако характерът на чичо ми би го позволил, той може би щеше да подсвирне. Взема още едно парче от пуйката.
– Увеличил се е с двеста страници – казва – от последния път, когато говорихме.
– За първия том, разбира се. Вторият ще бъде по-голям. Как ви се струва, Ривърс?
– Удивително, сър.
– Правено ли е някога подобно нещо? Универсална библиография на такава тема? Разправят, че науката е мъртва за англичаните.
– Значи сте я възродили. Фантастично постижение.
– Наистина е фантастично, като се има предвид до каква степен темата е забулена в тайнственост. Помислете си само: авторите на текстовете, които колекционирам, трябва да крият самоличността си под лъжливи имена или да остават анонимни. Самите книги съдържат неверни и подвеждащи данни относно мястото и годината на отпечатването. Представяте ли си? Затрудняват читателя с неясните си заглавия. Разпространяват се на черно посредством тайни канали или за тях се носят слухове и се правят догадки. Помислете си за тези спънки, които пречат на библиографите. И тогава ми говорете, сър, за фантастични усилия! – Той се разтриса от тъжен смях.