– Може би е така в книгите, с които сте свикнали. В живота обаче те имат много други нужди, но една от тях е основна.
– Предполагам – казвам, – че точно заради нея се пишат книгите.
– О, не. – Той се усмихва. Снишава още повече глас. – Те се четат заради нея, но се пишат заради нещо по-непреодолимо. Имам предвид, разбира се, нуждата от... пари. Всеки джентълмен ѝ отдава значение. А онези от нас, които не са чак толкова истински джентълмени, колкото би им се искало, ѝ отдават най-голямо значение. Съжалявам, че ви карам да се чувствате неловко.
Изчервила съм се или съм трепнала. Идвам на себе си и отвръщам:
– Забравяте, че съм възпитана никога да не се чувствам неловко. Просто съм изненадана.
– В такъв случай ми е приятно да узная, че съм ви изненадал. – Вдига ръка към брадата си. – Радвам се – продължава, – че мога да оставя малка следа в спокойния ви и подреден живот.
Говори толкова иносказателно, че бузите ми още повече се сгорещяват.
– Какво знаете вие – питам – за него?
– Само онова, което мога да предположа от наблюденията си върху къщата...
Гласът и лицето му отново са станали приятни. Виждам, че мистър Хъс е наклонил глава и го наблюдава. После той се провиква:
– Какво мислите, Ривърс?
– За кое, сър?
– За оплакванията на Хотри от фотографията.
– От фотографията ли?
– Ривърс – казва мистър Хотри. – Ти си млад човек. Искам да чуя мнението ти. Нима може да съществува по-съвършен документ на любовния акт...
– Документ! – изкрещява сърдито чичо ми. – Свидетелство! Проклятията на века!
– ... на любовния акт от фотографията? Мистър Лили би казал, че фотографската наука е в разрез с духа на сладострастния живот. Имам предвид, че тя е образ на живота и предимството и пред него е, че тя остава, а животът, сладострастният живот, и по специално сладострастният миг трябва да свърши и да избледнее.
– Нима книгата не остава завинаги? – пита чичо ми и дърпа облегалките на стола.
– Тя е жива, докато са живи думите. Във фотографията обаче има неща, които въздействат, независимо от думите и от устите, които ги изричат. Една фотография ще възбуди англичанина, французина, дивака. Тя ще надживее всички нас и ще предизвика възбуда и във внуците ни. Тя е различна от историята.
– Тя е подвластна на историята! – отвръща чичо ми. – Опорочена е от нея! Миналото я обвива като гъст дим! Това може да се види в кройката на пантофа и на роклята, в прическата. Дайте няколко фотографии на внука си: той ще ги разгледа и те ще му се сторят старомодни. Ще се смее на намазаните с восък крайчета на мустаците ти! Но думите, Хотри, думите, а? Те ни съблазняват в тъмнината и мозъкът ги облича с дрехи и плът по свой вкус. Не мислите ли, че е така, Ривърс?
– Така е, сър.
– И знаете ли, аз никога няма да позволя в моята колекция да присъстват дагеротипи и други подобни глупости.
– Мисля, че постъпвате правилно, сър.
Мистър Хотри клати глава. Обръща се към чичо ми:
– Все още ли смяташ, че фотографията е мода, която ще отмине? В такъв случай трябва да дойдеш на Холиуел стрийт и да прекараш един час в книжарницата ми. Вече имаме албуми, от които мъжете могат да избират. Заради тях всъщност идват клиентите ни.
– Клиентите ви са животни. Каква общо имам аз с тях? Ривърс, вие сте ги виждали. Какво ви е мнението за качеството на клиентелата на Хотри?
Спорът ще продължи, той няма как да се измъкне. Отговаря, а после ме поглежда, сякаш за да ми се извини, става и сяда до чичо ми. Разговарят, докато часовникът удря десет часа, – в този момент излизам от стаята.
Четвъртък вечер е. Мистър Ривърс ще остане в Брайър до неделя. На следващия ден не ме викат в библиотеката, докато мъжете разглеждат книгите. По време на вечерята той ме наблюдава, а после ме слуша, докато чета, но отново е длъжен да седи до чичо ми и не може да дойде при мен. В събота се разхождам с Агнес в парка и не го виждам; в събота вечер обаче чичо ми ме кара да чета от някаква стара книга, която според него е една от най-хубавите, а след като свършвам, мистър Ривърс идва и сяда до мен, за да разгледа изключителните ѝ корици.
– Харесва ли ви книгата, Ривърс? – пита чичо ми. – Знаете ли, че е много рядка?
– Сигурно, сър.
– И мислите, че имам предвид, че има само няколко екземпляра от нея?
– Предполагам, че е така, сър.
– Да, бихте могли да предположите, че е така. Но ние, колекционерите, преценяваме дали някоя книга е рядка по други показатели. Вие може би смятате, че една уникална книга е рядка, щом никой не я иска? Ние наричаме такава книга "мъртва". Да речем обаче, че двайсет еднакви екземпляра се търсят от хиляда мъже; тогава всеки от тях е по-рядък от една уникална книга. Разбирате ли ме?