Вече не говоря спокойно. Завладяна съм от собствените си думи. Мистър Ривърс ме наблюдава, а после се навежда и много внимателно вдига книгата от поставката.
– Вашият дом – шепне той, а лицето му се приближава към моето. – Лудницата. Често ли си мислите за времето, прекарано там? Мислите ли си за майка си, усещате ли нейната лудост в себе си? Книгата ви, мистър Лили. – Чичо ми е погледнал към нас. – Имате ли нещо против да я подържа? Бихте ли ми показали, сър, особеностите, които я правят рядка?
Изрекъл е думите много бързо и ме е стреснал ужасно. Не обичам да ме стряскат. Не обичам да се отплесвам. Сега обаче, докато той се изправя и се връща с книгата до камината, са минали една-две секунди, които ми се губят. Най-накрая осъзнавам, че съм сложила ръка на гърдите си, че дишам учестено, че сенките, в които седя, изведнъж са станали по-гъсти, толкова са гъсти, че полата ми сякаш кърви върху тъканта, покриваща канапето, а ръката ми, която се повдига и се отпуска върху сърцето ми, е бледа като листо върху повърхността на растяща локва от тъмнина.
Няма да припадна. Само момичетата в книгите припадат за улеснение на господата. Предполагам обаче, че съм пребледняла и изглеждам странно, защото когато мистър Хотри отправя очи към мен, усмивката изчезва от устните му. – Мис Лили! – казва той. Приближава се до мен и взема ръката ми в своята.
Мистър Хъс също идва. – Скъпо дете, какво ти е? – Хваща ме под мишницата.
Мистър Ривърс се отдръпва нерешително. Чичо ми изглежда ядосан.
– Така, така – измърморва той. – Сега пък какво има? – Затваря книгата, но държи внимателно пръста си между страниците.
Звънят на Агнес. Тя идва, примигва към господата и се покланя на чичо ми с ужасено изражение на лицето. Още няма десет часа.
– Добре съм – отвръщам. – Не трябва да се притеснявате. Просто изведнъж се почувствах изморена. Извинявам се.
– Извиняваш се? И таз добра! – казва мистър Хотри. – Ние трябва да ти се извиняваме. Мистър Лили, ти си тиранин и товариш с работа племенницата си по най-жестокия начин. Непрекъснато ти го повтарям и ето го доказателството. Агнес, хвани господарката си за ръката. А сега тръгвайте, но бавно.
– Ще се справите ли със стълбите? – пита тревожно мистър Хъс. Той стои прав във вестибюла, докато двете с Агнес се готвим да ги изкачим. Зад него виждам мистър Ривърс, но не мога да уловя погледа му.
След като вратата на гостната се затваря, отблъсвам настрани Агнес, а в стаята си търся нещо студено, което да сложа върху лицето си. Най-после стигам до лавицата над камината и опирам буза в огледалото.
– Полата ви, мис! – извиква Агнес и я издърпва от огъня.
Чувствам се странно, объркана съм. Часовникът на къщата още не е ударил. Когато се чуе звънът му, ще ми стане по-добре. Няма да мисля за мистър Ривърс – за това, какво знае той за мен, как го е научил и какво възнамерява да прави, след като ме е издирил. Агнес стои приведена в неудобна поза, а краят на полата ми още е събран в ръцете ѝ.
Часовникът удря. Пристъпвам назад и се оставям на Агнес да ме съблече. Сърцето ми бие малко по-равномерно. Тя ме слага в леглото и спуска завесите – нощта вече не се различава от останалите по абсолютно нищо. Чувам я в нейната стая как развързва роклята си: ако повдигна глава и погледна през пролуката между завесите, ще я видя коленичила със затворени очи и с притиснати една до друга ръце подобно на дете. Устните ѝ се движат. Моли се всяка нощ да бъде отведена у дома и да не ѝ се случи нищо лошо, когато спи.
Докато тя се моли, аз отключвам дървената кутийка и шепна жестоки думи на снимката на майка си. Затварям очи. Мисля си: "Няма да изучавам лицето ти!" но след като съм си го помислила, знам, че трябва да го направя, тъй като в противен случай ще лежа будна и ще се почувствам зле. Взирам се в бледите ѝ очи."Мислите ли за майка си? , беше ме попитал той, усещате ли лудостта ѝ в себе си?"
Усещам ли лудостта ѝ в себе си?
Прибирам снимката и викам Агнес да ми донесе чаша вода. Изпивам една капка от лекарството си и тъй като не съм сигурна дали ще ме успокои, изпивам още една. После лежа с отметната назад коса. Ръцете ми започват да изтръпват в ръкавиците. Агнес стои и чака. Косата ѝ е разпусната – груба, червена, по-груба и по-червена от всякога на фона на белия плат на нощницата ѝ. Върху едната от слабите ѝ ключици има едва забележимо синьо петно, което може да е сянка, но може и да е синина – не съм в състояние да си спомня.