Най-накрая усещам паренето на лекарството в стомаха си.
– Повече не си ми нужна – казвам. – Върви си.
Чувам я как се качва в леглото и придърпва нагоре одеялата. Настъпва тишина. След малко се чува скърцане, шепот, тих стон на лостове: колелата на часовника на чичо ми се местят. Лежа и чакам съня да дойде. Той не идва. Краката ми стават неспокойни и започват да потрепват. Усещам прекалено ясно кръвта си, усещам объркването ѝ, когато стига до безчувствените върхове на пръстите на ръцете и краката ми. Повдигам глава и тихо извиквам: – Агнес! – Тя не чува или чува, но се страхува да отговори. – Агнес! – Накрая звукът от собствения ми глас започва да ме изнервя. Отказвам се и продължавам да лежа неподвижно. Часовникът отново изстенва, а после удря. Долитат други звуци, отдалече. Чичо ми си ляга рано. Затварящи се врати, снишени гласове, стъпки по стълбището: господата излизат от гостната и се отправят към стаите си.
Може би съм заспала, но дори и да е било така, съм заспала само за минута. Защото изведнъж се стряскам и съм съвсем будна; знам, че това, което ме е събудило, не е било звук, а някакво движение.
Движение и светлина.
Зад завесите на леглото пламъкът на лампата изведнъж е станал по-силен, а вратите и стъклата на прозорците разпъват рамките.
Къщата е отворила уста и диша.
Тогава осъзнавам, че всъщност тази нощ е различна от всички останали. Сякаш призована от някакъв глас, ставам от леглото. Стоя на прага на вратата на стаята на Агнес, докато се уверя от равното ѝ дишане, че продължава да спи, а после вземам лампата и се отправям боса към гостната си. Приближавам се до прозореца и заставам до стъклото, събирам ръце в шепи на фона на собственото им неясно отражение, взирам се в тъмнината в покритата с чакъл площ, в очертанията на поляната, за която знам, че се простира отвъд нея. Известно време не виждам нищо. После чувам слаб звук от стъпваща обувка, последван от още един, който е по-слаб. Безшумно проблясва пламък на кибритена клечка между нечии тънки пръсти и от мрака изплува лице и се навежда към светлината на пламъка, който го кара да изглежда с хлътнали очи и озарено с огнено сияние. Ричард Ривърс е неспокоен също като мен и се разхожда по поляната на Брайър вероятно с надеждата, че сънят ще го споходи.
Студено време за разходки. Около цигарата дъхът му излиза по-бял от дима на тютюна. Той придърпва яката около врата си. После поглежда нагоре. Сякаш знае какво ще види. Не ми кимва, нито ми прави някакъв знак, а само се взира в очите ми. Краят на цигарата избледнява, просветва и отново избледнява. Стойката му става по-решителна.
Движи главата си и изведнъж разбирам какво прави. Оглежда фасадата на къщата. Брои прозорците. Преценява как да стигне до стаята ми! След като се убеждава, че е открил откъде трябва да мине, хвърля цигарата и стъпква с пета горящия ѝ край. Връща се обратно по покритата с чакъл пътека и някой, мистър Уей, предполагам, го пуска да влезе. Не мога да видя точно какво става. Само чувам, че входната врата се отваря и усещам раздвижването на въздуха. Пламъкът на лампата отново се засилва и стъклото на прозореца се издува. Този път обаче къщата като че ли е затаила дъх.
Отстъпвам назад и затискам устата си с ръце, а очите ми се взират в собственото ми меко лице: то се отмества, потъва в тъмнината зад стъклото и сякаш плува или виси в пространството. Мисля си: "Няма да го направи! Няма да посмее!". А после си мисля: "Ще го направи". Стигам до вратата и долепвам ухо до дървото. Чувам глас, а после стъпки. Стъпките утихват, още една врата се затваря – той, разбира се, ще изчака мистър Уей да си легне. Ще изчака.
Вземам лампата и тръгвам с бързи крачки: сянката хвърля полумесеци от светлина върху стените. Нямам време да се облека, не мога да се облека без помощта на Агнес, но знам, че не трябва да се срещам с него по нощница. Намирам чорапи, жартиери, пантофи, наметало. Опитвам се да си прибера косата, която е разпусната, но съм непохватна с фуркетите, а и ръкавиците ми, както и лекарството, което съм изпила, ме правят още по-непохватна. Започвам да изпитвам страх. Сърцето ми отново забива силно, но сега то се бори с капките подобно на лодка, която се бори с бавна река, движейки се срещу течението. Слагам ръка върху него и усещам гъвкавостта на гърдите си – тъй като не са стегнати, те сякаш са голи, незащитени.
Съпротивата, която оказва лекарството, е по-силна от страха ми. В това е смисълът му в крайна сметка. Да премахва тревожността. Когато той най-сетне идва и почуква с нокът на вратата, ми се струва, че изглеждам спокойна. Веднага му казвам: