— Сайън Евънс, пет деца, съпругът й беше Дейвид Евънс, коняр в мината.
Дейвид Евънс, наречен Дай Коняря, беше старейшина в параклиса „Витезда“ и Етел го знаеше оттам.
Сър Алън кимна и Етел пъргаво отстъпи, докато той шепнеше в ухото на краля. Етел улови погледа на Фиц, който й кимна одобрително. Тя усети, че се изчервява. Помагаше на краля и графът беше доволен от нея.
Кралят и кралицата застанаха пред входната врата. Боята се белеше, но стъпалата блестяха от чистота. „Никога не съм си представяла, че ще видя кралят да чука на вратата на миньор“, рече си Етел. Кралят беше облечен във фрак, а на главата си носеше висок черен цилиндър — Етел твърдо осведоми сър Алън, че на абъроуенци няма да се понрави да видят своя монарх в костюм от туид, какъвто те самите можеха да облекат.
Отвори им вдовицата, в неделната си рокля и с шапка. Фиц беше предложил посещението да е изненада, но Етел не смяташе, че това е добра идея, а сър Алън се беше съгласил с нея. Една изненадваща визита у опечалените би показала на краля и кралицата пияни мъже, полуголи жени и боричкащи се хлапета.
— Добро утро, аз съм кралят. — И кралят учтиво повдигна шапка. — Вие ли сте госпожа Дейвид Евънс?
Жената първо го погледна неразбиращо. Свикнала беше да й викат госпожа Дай Коняря.
— Дойдох да ви кажа колко много съжалявам за съпруга ви, Дейвид — продължи кралят.
Госпожа Дай Коняря беше твърде нервна, за да си позволи емоция.
— Много Ви благодаря — сковано отвърна тя.
Етел виждаше, че всичко е прекалено официално. Кралят се чувстваше също толкова неловко, колкото и вдовицата. Нито един от двамата не можеше да изрази това, което изпитва наистина.
Тогава кралицата докосна ръката на госпожа Дай.
— Сигурно ти е много трудно, мила — рече тя.
— Да, госпожо, много — прошепна вдовицата и избухна в сълзи.
Етел също избърса сълза.
Кралят се посмути, но успя подобаващо да каже:
— Много, много тъжно.
Госпожа Евънс плачеше неудържимо, но не помръдна от мястото си и не извърна лице. „Скръбта е грозна“, рече си Етел: червени петна бяха избили по лицето на госпожа Дай, в отворената й уста липсваха половината зъби. Отчаяните й ридания звучаха дрезгаво.
— Хайде, хайде — каза кралицата и притисна кърпичката си в ръката на госпожа Дай. — Вземи.
Госпожа Дай още нямаше тридесет години, ала грубите й длани бяха като на старица — възлести и подути от артрит. Избърса лице с кърпичката на кралицата. Риданията поутихнаха.
— Добър човек беше, госпожо. Никога не ми е посягал.
Кралицата не знаеше какво да каже за мъж, чиято добродетел е това, че не бие жена си.
— Сигурна съм, че е бил такъв.
— Даже и понитата си обичаше — добави госпожа Дай.
— Сигурна съм — бързо отвърна кралицата, вече на малко по-позната територия.
Едно невръстно дете се появи от къщата и се вкопчи в полите на майка си. Кралят опита да поднови разговора.
— Вярвам, че имате пет деца — каза той.
— О, сър, какво ще правят без татко си?
— Много е тъжно — повтори кралят.
Сър Алън се прокашля.
— Сега ще се срещнем с други жени във Вашето тъжно положение — рече кралят.
— О, сър, толкова мило, че дойдохте. Не мога да Ви опиша колко много значи за мен. Благодаря Ви, благодаря Ви!
Кралят се обърна.
— Ще се моля за вас довечера, госпожо Евънс — рече кралицата и последва краля.
Докато се качваха в каляската, Фиц подаде на госпожа Дай един плик. Вътре имаше пет златни суверена и бележка, написана на ръка на хартия с герба на Тай Гуин, която гласеше: „Граф Фицхърбърт би желал да приемете този символ на неговите искрени съболезнования.“
Това също беше идея на Етел.
VIII
Седмица след експлозията Били отиде на църква с майка си, баща си и дядо си.
Параклисът „Витезда“ представляваше квадратна варосана стая с голи стени. Столовете бяха подредени в спретнати редове около четирите страни на обикновена дървена маса. Върху нея бяха положени самун бял хляб на евтина порцеланова чиния и дамаджана шери — символичните хляб и вино. Службата не се наричаше причастие или литургия, а просто „разчупване на хляба“.
До единадесет часа паството, общо стотина вярващи, се беше настанило по местата си — мъжете в най-добрите си костюми, жените с рокли и шапки, а добре умитите хлапета шаваха на задните редове. Нямаше специален ритуал — мъжете правеха нещата така, както ги вдъхновеше Светия Дух. Или импровизираха някоя молитва, или започваха химн, четяха откъси от Библията, или пък изнасяха кратка проповед. Жените, разбира се, мълчаха.