На практика обаче се спазваше някакъв ред. Първата молитва винаги се казваше от някой старейшина, който след това разчупваше хляба и подаваше чинията на този до себе си. Всеки от паството, без децата, взимаше по едно парченце. След това си подаваха виното и всеки отпиваше, жените на мънички глътки, а някои мъже — юнашки гълтоци. След това седяха притихнали, докато някой не решеше да заговори.
Когато Били попита баща си кога ще може и той да говори, баща му отвърна:
— Няма правило. Следваме водачеството на Светия Дух. — Били взе думите му присърце. Ако в ума му изскочеше първата строфа на химн, той приемаше, че Светия Дух го е окуражил. Тогава ставаше и започваше. Никой на неговата възраст не го правеше, но паството нямаше против. Историята как Иисус му се явил по време на посвещението в професията вече беше обходила половината черквици в миньорските райони в Южен Уелс и всички вярваха, че Били е по-специален.
Тази сутрин всяка молитва търсеше от Бог утеха за опечалените, особено за госпожа Дай Коняря, която седеше, скрила лице зад воал, а най-голямото й момче се притискаше до нея с уплашен вид. Тате поиска от Бог нужното благородство, за да получат собствениците на мината прошка за своята порочност, задето не спазват законите за дихателните апарати и вентилацията. На Били нещо му липсваше. Беше прекалено просто да се молят за изцеляване на болката. Той искаше помощ, за да разберат какво е мястото на експлозията в Божия план.
Досега не беше импровизирал молитва. Много от мъжете си служеха с величави фрази и цитати от Светото писание, почти като в проповед. Били подозираше, че Бог не се впечатлява толкова лесно. Самият той винаги се вълнуваше най-силно от простите молитви, които му се струваха искрени.
Към края на службата в ума му почнаха да се оформят думи и изречения и той усети силен подтик да ги изрази. Прие това за напътствие от Светия Дух и в крайна сметка се изправи.
Със стиснати очи той започна:
— О, Боже, вече цяла сутрин Те молим да утешиш тези от нас, загубили съпруг, баща и син. Особено се молим за нашата сестра, госпожа Евънс. Молим се опечалените да разтворят сърцата си и да получат Твоята благословия.
Това вече го бяха казали други. Били се поспря и после продължи:
— И сега, Боже, молим те за още един дар: благослови ни с разбиране. Искаме да знаем, Боже, защо се случи тази експлозия в мината. Всичко Ти е подвластно, защо тогава позволи газът да изпълни главното ниво, защо му позволи да се запали? Как става така, Боже, че над нас стоят някакви мъже, управителите на „Селтик Минерълс“, които, алчни за пари, небрежат за живота на Твоите хора? Как смъртта на добрите хора, осакатяването на телата им, създадени от Теб самия, служи на свещената Ти цел?
Той отново се поспря. Знаеше, че не е редно да предявява изисквания към Бог, сякаш разговаряше с работодател, затова додаде:
— Знаем, че страданията на хората в Абъроуен сигурно си имат място във вечния Ти план. — Може би трябваше да приключи с това, но не се стърпя: — Но, Боже, не виждаме как, затова моля те, обясни ни. В името на Господа Бога, Иисуса Христа.
Паството рече:
— Амин.
IX
Същия следобед абъроуенци бяха поканени да разгледат градините на Тай Гуин. Това значеше много работа за Етел.
Известието се беше разнесло в кръчмите в събота вечерта. Прочетоха го след неделната служба в църквите и параклисите. Градините бяха приведени в особено представителен вид заради краля, въпреки зимния сезон, и сега граф Фицхърбърт желаеше да сподели красотата им със съседите си. Така пишеше в поканата. Графът щеше да носи черна вратовръзка и би бил признателен, ако посетителите изразят почитта си към мъртвите с подобен жест. Очевидно увеселенията щяха да са неуместни, но щяха да се предлагат храна и напитки.
По нареждане на Етел три големи навеса бяха опънати на Източната поляна. Под единия имаше половин дузина бъчви от по сто и осем галона ейл, докарани с влак от Кралската пивоварна в Понтиклун. За въздържателите, които в Абъроуен бяха много, под другия навес бяха сглобени маси с огромни чайници и стотици порцеланови чашки и чинийки. Под третия, по-малък навес се предлагаше шери за малобройните представители на средната класа в града, тоест англиканския викарий, двамата лекари и управителя на мината Молдуин Морган, на когото вече викаха Отиде-до-Мертир Морган.