Етел с мъка преглътна сълзите си.
— Но, тате, толкова много значеше за тези хора, че ги е посетил!
— Отклони вниманието на всички от опасните и незаконни действия на Селтик Минералс.
— Но те имат нужда от утеха.
Защо татко не разбираше това?
— Кралят ги поусмири. Миналата неделя следобед този град беше готов за бунт. До понеделник вечерта всички можеха да говорят само за това как кралицата си била дала кърпичката на госпожа Дай Коняря.
Етел бързо премина от отчаяние към гняв.
— Жалко, че така мислиш — студено отбеляза тя.
— Няма за какво да съжаляваш…
— Жалко, защото грешиш — прекъсна го тя твърдо.
Тате се слиса. Рядко някой му казваше, че греши, още по-малко пък момиче.
Мама опита да се включи:
— Чакай, Ет…
— Хората имат чувства, тате — премина в безразсъдно настъпление тя. — Все го забравяш.
Тате не можа да отговори.
— Стига вече! — рече мама.
Етел погледна Били и през сълзи видя на лицето му изумление и възторг. Това я окуражи. Тя подсмръкна, обърса сълзите си и продължи:
— Ти и твоя профсъюз, и твоите правила за безопасност и Светите ти писания — зная, че са важни, тате, но не можеш да се отървеш от чувствата на хората. Дано някой ден социализмът направи света по-добър за работещите, но дотогава имат нужда от утеха.
Тате най-сетне се вреди:
— Мисля, че чухме достатъчно от теб. Общуването с краля ти е завъртяло главата. Ти си момиче и не е твоя работа да поучаваш по-възрастните.
Етел плачеше прекалено много и не можеше да продължи този спор.
— Съжалявам, тате. — След няколко секунди тежко мълчание добави: — По-добре да се връщам на работа.
Графът й беше казал, че разполага с толкова време, колкото й се ще, но тя искаше да остане сама. Обърна гръб на гневния си баща и се върна в имението с наведена глава. Надяваше се хората да не видят сълзите й.
Не искаше да се срещне с никого, затова се вмъкна в апартамента Гардения. Лейди Мод се беше върнала в Лондон, тъй че стаята беше празна и завивките от леглото бяха вдигнати. Етел се хвърли на оголения матрак и заплака.
Толкова се гордееше. Как можа тате така да обезсмисли всичко, сторено от нея? Какво, искаше от нея да не си върши работата ли? Тя работеше за аристокрацията, както и всеки миньор в Абъроуен. Макар да бяха наети на работа от „Селтик минерълс“, те копаеха въглищата на графа и той получаваше за тон въглища същите пари, които вземаше и миньорът, който ги е изкопал — тате никога не се уморяваше да изтъква този факт. Ако беше правилно да си добър миньор, ефикасен и продуктивен, какво лошо имаше в това да си добра домоуправителка?
Чу как се отваря вратата и скокна моментално. Беше графът.
— Какво, за Бога, става тук? — поде с внимателен тон. — Чух те от коридора.
— Много съжалявам, милорд, не трябваше да влизам тук.
— Няма нищо. — На невъзможно красивото му лице се четеше искрена загриженост. — Защо плачеш?
— Толкова се гордеех, че съм помогнала на краля — обясни тя тъжно. — Но баща ми каза, че било фарс, та хората да не се ядосват на „Селтик минерълс“.
Етел отново избухна в сълзи.
— Ама че глупости. Всеки виждаше, че кралят наистина е притеснен за хората. Както и кралицата.
Той извади от горния джоб на сакото си бяла ленена кърпичка. Тя очакваше да й я даде, но вместо това графът сам избърса нежно сълзите й.
— Баща ти може да не е бил горд заради теб в понеделник, но аз бях.
— Толкова сте мил.
— Хайде, хайде. — Той се наведе и целуна устните й.
Етел се стъписа. Най-малко това очакваше. Когато Фиц се изправи, тя го гледаше с недоумение.
Фиц отвърна на погледа й невъзмутимо.
— Пленителна си — промълви тихо. И я целуна пак.
Този път тя го отблъсна и прошепна потресена:
— Милорд, какво правите?
— Не зная.
— А какво си мислите?
— Не мисля въобще.
Тя се взираше в изсеченото му лице. Зелените очи на графа я гледаха настойчиво, като че той се мъчеше да прочете мислите й. Етел осъзна, че го обожава. Внезапно я връхлетяха вълнение и желание.
— Не мога да се спра — рече той.
Тя въздъхна щастливо.
— Целунете ме пак тогава.
Трета глава
Февруари 1914 година