Мама благоразумно ги отдалечи от обсега на оръжията и ги настани в Александровската градина — паркът пред дългото жълто-бяло здание на Адмиралтейството. И други хора се бяха сетили същото и тълпата се раздвижи. Мъжът, който обикновено возеше с еленовия си впряг децата от заможните семейства, си беше тръгнал. Всички говореха за кланета — из целия град протестиращите били покосени от стрелбата и посечени от казашките саби. Григорий размени няколко думи с един свой връстник и му каза какво се е случило пред Нарвската порта. Гневът на демонстрантите нарасна, щом научиха какво е станало с другите.
Момчето се взираше в дългата фасада на Зимния дворец с неговите стотици прозорци. Къде беше царят?
— По-късно узнахме, че онази сутрин го нямало в Зимния дворец — разказа Григорий на Катерина. Той долови в гласа си горчивото съжаление на разочарован вярващ. — Нямало го дори в града. Бащата на народа бил отишъл в двореца си в Царско село, за да изкара почивните дни в разходки и игра на домино. Но тогава не го знаехме, викахме го, умолявахме го да се покаже пред верните си поданици.
Тълпата растеше. Призивите към царя станаха по-настоятелни. Някои от демонстрантите започнаха да освиркват войниците. Всички ставаха все по-напрегнати и гневни. Внезапно един гвардейски отряд нахлу в градината и тръгна да гони хората оттам. Григорий наблюдаваше, изпълнен със страх и почуда, докато войниците шибаха напосоки с камшиците си и удряха с плоското на сабите. Момчето погледна майка си за напътствие, а тя рече:
— Не можем да се откажем сега!
Григорий не знаеше точно какво очакваха от царя: просто беше сигурен, както всички останали, че монархът ще сложи край на несправедливостите, стига само да научи за тях.
Останалите демонстранти бяха решителни като мама и никой не си тръгна, макар че нападнатите от гвардейците се свиха подплашено.
Тогава войниците заеха позиция за стрелба.
По-напред няколко човека коленичиха, свалиха шапките си и се прекръстиха.
— На колене! — нареди мама и тримата го сториха, както и повечето от тези около тях. Накрая по-голямата част от тълпата беше на колене като за молитва.
Настъпи мълчание, което изплаши Григорий. Взираше се право в пушките. Стрелците отвръщаха на погледа му с безизразни като на статуи лица.
После Григорий чу тръбен призив.
Това беше сигнал. Войниците стреляха. Навсякъде около Григорий хора крещяха и падаха. Едно момче, покатерило се върху някаква статуя, за да вижда по-добре, изпищя и се търколи на земята. Друго падна от короната на дърво като простреляна птичка.
Григорий видя мама да пада по лице. Помисли, че се крие от огъня и направи същото. Когато я погледна обаче, видя около главата й кръв, яркочервена на фона на снега.
— Не! — извика той. — Не!
Лев също изкрещя.
Григорий сграбчи мама за раменете и я издърпа към себе си. Тялото й беше отпуснато. Обърна я с лице към себе си и се обърка от гледката. Какво виждаше? Където трябваше да са челото и очите й, имаше само някаква каша.
Лев пръв разбра истината.
— Мъртва е! — викна той. — Мама е мъртва, майка ми е мъртва!
Стрелбата спря. Навред хората тичаха, куцаха или лазеха. Григорий опита да мисли. Какво да прави? Трябва да измъкне мама оттук. Обхвана я с ръце и я вдигна. Не беше лека, но той бе силен.
Озърна се и затърси пътя към дома. Пред очите му всичко странно се размазваше. Усети, че плаче.
— Хайде — рече той на Лев. — Стига крещя. Трябва да вървим.
В края на площада ги спря старец със сбръчкано лице и воднисти очи. Носеше синя престилка като фабричен работник.
— Ти си млад — рече той на Григорий. В гласа му се таяха мъка и ярост. — Никога не забравяй това. Не забравяй убийствата, извършени от царя днес.
— Няма да забравя, господине — рече Григорий.
— Дано живееш дълго — додаде старецът. — Достатъчно дълго, за да отмъстиш на кървавия цар за стореното днес зло.