Представи ги един на друг и очите на Лев блеснаха от интерес, когато се ръкуваха. Гостенката им избърса сълзите от лицето си.
— Григорий ми разказваше за смъртта на майка ви — обясни тя.
— Той ми е майка и баща вече девет години — рече Лев. Наклони глава и подуши въздуха. — И прави добра яхния.
Григорий извади купи и лъжици и остави самун черен хляб на масата. Катерина разказа на Лев за боя с полицая Пински. Както представи нещата, Григорий доби доста по-героичен вид, който не отговаряше съвсем на случилото се, но той се радваше, че изглежда толкова смел в очите на девойката.
Лев се беше захласнал по Катерина. Навеждаше се напред, слушаше сякаш не беше чувал нищо по-вълнуващо, усмихваше се и кимаше, придаваше си изумен и възмутен вид в подходящите моменти.
Брат му разпредели яхнията в купите и придърпа сандъка до масата, за да седне на него. Храната беше добра — беше добавил глава лук в тенджерата и кокалът от шунката беше прибавил аромат на месо към репите. Атмосферата се поразведри, докато Лев приказваше за това или онова, за случки от фабриката и кой какво казал. Катерина се смееше.
Когато приключиха, Лев попита гостенката как се е озовала в града.
— Баща ми умря, а майка ми се омъжи повторно — обясни тя. — За съжаление, доведеният ми баща харесваше мен повече от майка ми.
Тя тръсна глава и Григорий не можа да реши дали от срам или в знак на предизвикателство.
— Във всеки случай, това вярваше майка ми и затова ме изхвърли.
— Половината население на Санкт Петербург е от село. Скоро няма да има кой да работи земята — отбеляза Григорий.
— Как пътува? — запита я Лев.
Последва обичайната история за билети трета класа и измолени превози в каруци, но Григорий почти не слушаше, омагьосан от лицето й.
Лев пък слушаше в захлас, правеше забавни коментари и задаваше някой и друг въпрос.
Не след дълго Григорий забеляза, че Катерина се е извъртяла в стола си и говори само с Лев.
„Все едно ме няма“, помисли си Григорий.
Четвърта глава
Март 1914 година
I
И така — рече Били на баща си. — Всички книги от Библията първоначално са били написани на най-различни езици и после преведени на английски.
— Аха — съгласи се тате — а римокатолическата църква е опитала да забрани преводите. Не са искали хора като нас да четат Библията и да спорят със свещениците.
Тате не беше точно смирен християнин, станеше ли дума за католиците. Като че ли мразеше католицизма повече от атеизма. Но обичаше споровете.
Добре тогава — попита Били. — Къде са оригиналите?
— Какви оригинали?
— Оригиналните книги на Библията, написани на иврит и гръцки. Къде ги държат?
Седяха един срещу друг на квадратната маса в кухнята на къщата на улица „Уелингтън.“ Беше късен следобед. Били се беше върнал от мината, измил си бе ръцете и лицето, но още носеше работните си дрехи. Тате беше свалил сакото и седеше само по жилетка и риза, с якичка и вратовръзка — пак щеше да излиза след вечеря, на среща на профсъюза. Мама претопляше яхнията на огъня. Дядо седеше с тях и слушаше с лека усмивка дискусията все едно вече я беше чувал цялата.
— Е, нямаме истинските оригинали — каза тате. — Изчезнали са преди векове. Имаме копия.
— Къде са копията тогава?
— На различни места — манастири, музеи…
— Би трябвало да са на едно място.
— Но има повече от едно копие на всяка книга и някои са по-добри от други.
— Как може едно копие да е по-добро от друго? Не може да са различни, нали?
— Да. С годините са се променяли, поради човешки грешки.
Това смая Били.
— Ха… И откъде знаем кое копие е вярното?
— Това се нарича критика на текста — сравняват се различни версии и се излиза с уточнения текст.
Били беше стъписан.
— Искаш да кажеш, че няма една неоспорима книга, която е Словото Божие?! Че хората спорят за него и отсъждат сами?
— Да.
— Откъде знаем прави ли са?!
Тате се усмихна преднамерено — сигурен белег, че е притиснат до стената.
— Вярваме, че ако работят със смирение пред Бог, Той ще ги напътства.
— Ами ако не работят така?
Мама остави четири купи на масата.
— Не спори с баща си — отсече тя. Отряза четири дебели филии от самуна хляб.