„Дано съм излязъл навреме“, помисли си той.
V
Етел работеше както обикновено, но през цялото време се чувстваше все едно държи в джоба си диамант, който от време на време може да докосва, да усеща гладките му стени и острите му ръбове, когато никой не я вижда.
В миговете, когато мислеше трезво, се тревожеше какво значи тази любов и накъде отива. Понякога се ужасяваше какво би си помислил богобоязливият й баща-социалист, ако научи. Но най-вече се чувстваше, сякаш пада във въздуха и нищо не може да я спре. Обичаше начина, по който той вървеше, обичаше мириса му, дрехите му, внимателните му изискани обноски, авторитетното му излъчване. Също така й харесваше как понякога се смущава. Когато излизаше от стаята на съпругата си с това наранено изражение, на Етел й се доплакваше. Беше влюбена и не можеше да се контролира.
Повечето дни можеха да разговарят поне по веднъж и обикновено успяваха да се усамотят за по една дълга, изпълнена с копнеж целувка. Само тази целувка я подмокряше и понякога трябваше да пере кюлотите си насред работния ден. Той си позволяваше и други неща, когато имаше възможността, докосваше я навсякъде, което още повече я възбуждаше. Още два пъти бяха успели да се срещнат в апартамента Гардения и да легнат заедно.
Едно нещо объркваше Етел — и двата пъти Фиц я беше ухапал доста силно, веднъж по вътрешната страна на бедрото и веднъж по гърдата. И двата пъти бързо беше сподавила вика на болка, но не и преди да изскимти. Това изскимтяване като че ли го възбуди още повече. И въпреки болката тя също се възбуди. А може би я възбуждаше мисълта, че някой може да я желае толкова силно, та да изрази страстта си по този начин. Нямаше представа нормално ли е и нямаше кого да попита.
Но най-вече се тревожеше, че някой ден Фиц просто няма да успее да излезе навреме. Напрежението беше толкова силно, че тя почти изпита облекчение, когато той и княгиня Беа се върнаха обратно в Лондон.
Преди да замине, тя го убеди да нахрани децата на стачкувалите миньори.
— Не родителите, защото не можеш да си позволиш да заемаш страна — обясни тя. — Само момчетата и момичетата. Стачката продължава вече втора седмица и ядат, колкото да не умрат от глад. Не би ти струвало много. Предполагам, че децата са около петстотин. Ще те обикнат заради това, Теди.
— Можем да разпънем тента на моравата — замисли се той, докато лежаха на леглото, а Етел държеше главата му в скута си.
— И можем да приготвим храната тук — продължи с ентусиазъм момичето. — Яхния с месо и картофи, и колкото хляб им се ще.
— И пудинг със стафиди, а?
Дали я обичаше? В този миг тя имаше усещането, че той ще стори каквото й се иска — би й дал бижута, би я завел до Париж, би купил на родителите й хубава къща. Не искаше нито едно от тези неща — какво искаше тогава? Не знаеше какво иска, но отказваше да помрачи щастието си с въпроси без отговори.
Няколко дни по-късно, в събота по обед, тя стоеше на Източната морава и наблюдаваше как хлапетата от Абъроуен са се нахвърлили на първата си безплатна вечеря. Фиц не знаеше, че тази храна е по-добра от това, което ядат, докато бащите им работят. Пудинг със стафиди! Родителите нямаха право да влизат, но повечето майки стояха пред портите и наглеждаха малките късметлии. Като погледна нататък, тя видя, че някой й маха, и слезе по алеята.
Групичката там беше основно от жени — мъжете не наглеждаха децата, дори и по време на стачка. Събраха се около Етел с разстроени изражения.
— Какво е станало? — попита ги тя.
Госпожа Дай Коняря й отвърна:
— Изхвърлят всички на улицата!
— Всички? Кои всички?
— Всички миньори, които плащат наем на Селтик Минералс.
— Боже милостиви! Бог да ни пази… — Объркване замени шока. — Но защо? Каква полза би имала компанията? Няма да им останат работници.
— Мъже — поклати глава госпожа Дай. — Веднъж влязат ли в битка, само победата ги интересува. Няма да се откажат, независимо от цената. Всичките са една стока. Не че не бих си върнала моя Дай, ако можех.
— Ужасна работа. — Откъде щеше да намери компанията достатъчно миньори-антиюнионисти? Ако затвореха мината, градът щеше да умре. Нямаше да останат клиенти за магазините, деца за училищата, пациенти за лекарите… И баща й щеше да остане без работа. Никой не беше очаквал Пърсивал Джоунс да е толкова твърдоглав.