Джоунс огледа с неприязън момчетата.
— Грифитс — започна той. — Баща ти е социалист-революционер.
— Да, господин Джоунс — отвърна чинно Томи.
— И атеист.
— Да, господин Джоунс.
— А твоят баща е служител на Федерацията на миньорите в Южен Уелс.
— Да, господин Джоунс — отговори Били.
— Не обичам социалисти. Атеистите са прокълнати вовеки. А профсъюзните водачи са най-лоши от всички.
Той ги гледаше свирепо, но не им беше задал въпрос, затова Били мълчеше.
— Не искам смутители тук — продължи Джоунс. — В долината Ронда стачкуват вече четиридесет и три седмици, понеже такива като баща ти ги подстрекават.
Били знаеше, че стачката не беше заради смутителите там, а заради извършения от собствениците на мините Илай в Пенигрейг локаут. Но продължи да мълчи.
— Вие смутители ли сте? — Джоунс насочи костеливия си показалец към Били и момчето потрепери. — Баща ти каза ли ти да отстояваш правата си, когато работиш за мен?
Били опита да помисли, макар да му беше трудно заради заплашителния вид на Джоунс. Тате не му беше казал нищо тази сутрин, но снощи му беше дал един съвет.
— Моля ви, господине, само това ми каза: „Недей да се репчиш на шефовете, това е моя работа.“
Петното Луелин взе да се подхилква зад гърба му.
Пърсивал Джоунс явно не оценяваше шегата.
— Нагъл дивак. Обаче ако те разкарам оттук, цялата долина ще се вдигне на стачка…
Били не беше мислил върху това. Толкова ли беше важен? Не, обаче миньорите биха стачкували заради принципа — децата на техните представители не биваше да страдат. По-малко от пет минути на работа и профсъюзът вече го защитаваше.
— Разкарайте ги оттук — рече Джоунс.
— Изведи ги навън, Луелин — кимна Морган. — Рис Прайс може да ги наглежда.
Били изстена наум. Рис Прайс се славеше като един от по-проклетите заместник-управители. Миналата година опита да ухажва Етел и тя го отряза безцеремонно. Постъпваше така с половината ергени в Абъроуен, обаче Рис го прие тежко.
Петното им посочи изхода с глава.
— Вън — рече и ги последва. — Ето там чакайте господин Прайс.
Били и Томи излязоха и се облегнаха на стената край вратата.
— Да можех само да го бухна в търбуха тоя Наполеон — каза Томи. — Капиталистическо копеле.
— Мда — съгласи се Били, макар да нямаше желание да буха когото и да било.
Рис Прайс се появи след минута. Като всички заместници носеше филцова шапка с тясна периферия, по-скъпа от капата на обикновен миньор, но по-евтина от бомбе. От джоба на жилетката му се подаваха тетрадка и молив, в ръка държеше дървен метър. Тъмна четина покриваше бузите му, а между предните му зъби имаше разстояние. Били знаеше, че е умен, но и лукав.
— Добро утро, господин Прайс — поздрави го момчето.
Прайс го изгледа подозрително.
— Че откъде-накъде ще ми пожелаваш добро утро, Били Двойния?
— Господин Морган каза да слезем с Вас в мината.
— Тъй ли е казал? — Прайс имаше навика да стрелка с очи всичко наоколо, че и зад себе си, сякаш очакваше нападение от засада.
— Ще я видим тая работа. — Премести поглед към колелото, което вдигаше въжето, все едно очакваше обяснение от него. — Нямам време за момченца — заяви той и си влезе в кантората.
— Дано намерим някой друг да ни свали — въздъхна Били. — Мрази семейството ми, защото сестра ми не иска да излезе с него.
— Сестра ти си мисли, че е твърде добра за мъжете от Абъроуен — отвърна Томи, явно повтаряйки нечии чужди думи.
— Ами тя е — настоя Били.
Прайс излезе.
— Добре, хайде насам — каза той и бързо се отдалечи.
Момчетата го последваха в стаята с фенерите. Отговорникът връчи на Били една лъскава месингова лампа и той я закачи за колана си, както правеха мъжете.
В училище ги бяха учили за миньорските лампи. Една от опасностите във въгледобива беше метанът, запалим газ, който се процеждаше от въглищните слоеве. Наричаха го газ гризу. Той предизвикваше всички експлозии под земята. Мините в Уелс бяха печално известни с изобилието на газ гризу. Лампата беше хитро замислена да не го възпламенява. Всъщност пламъкът й се удължаваше при наличието на газ и така служеше за предупреждение, понеже метанът няма мирис.