А той щеше да пропусне кораба си.
Ужасяващата мисъл го вцепени. Да изпусне кораба! След цялото пестене, очакване и копнеж за този ден. „Не, няма да го позволя“, помисли си той.
Шмугна се обратно в стаята, докато двамата полицаи изкачаха стълбите. Нямаше смисъл да ги увещава. Напротив — ако Пински разбереше, че Григорий заминава, щеше с още по-голямо удоволствие да го задържи. Нямаше да получи дори възможността да си върне парите от билета. Дългогодишните му спестявания щяха да се пропилеят.
Трябваше да избяга.
Трескаво огледа стаята. Една врата и един прозорец. Щеше да излезе както Лев влизаше през нощта. Задният двор беше празен. Санктпетербургските полицаи, бяха жестоки, ала никой не можеше да ги определи като умни — на Пински и Козлов не им беше хрумнало да покрият задната част на къщата. Може би знаеха, че от двора се излиза само на железопътната линия. Тя обаче не представляваше препятствие за един отчаян човек.
От стаята на момичетата долетяха викове и писъци — първо там бяха влезли полицаите.
Потупа предницата на сакото си. Билетът, документите и парите бяха в джоба. Останалите му земни притежания вече бяха прибрани в картонения куфар.
Григорий го взе и се надвеси възможно най-много през прозореца. Извади куфара и го хвърли. Той падна на широката си страна, видимо невредим.
Вратата на стаята се отвори с трясък.
Григорий прехвърли крака през прозореца, за секунда се задържа на перваза и после скочи върху покрива на пералното помещение. Подхлъзна се на керемидите и падна. Плъзна се по наклонения покрив към улука. Зад него някой извика, но той не се обърна. Скочи от покрива и се приземи невредим.
Грабна куфара си и се втурна да бяга.
Изтрещя изстрел и страхът ускори крачките му. Повечето полицаи не можеха да уцелят Зимния дворец от три метра, но се случваха и злополуки. Изкатери насипа около релсите, като съзнаваше, че така стига до нивото на прозореца и става по-лесна мишена. Дочу отличителното пуфтене на парен локомотив — вдясно от него бързо наближаваше товарен влак. Последва нов изстрел, Григорий усети глух удар някъде, но не го заболя — вероятно куршумът беше заседнал в куфара му. На върха на насипа ясно съзнаваше, че фигурата му се откроява на фона на чистото сутрешно небе. Влакът беше само на няколко метра. Машинистът наду свирката силно и продължително. Трети изстрел. Григорий се хвърли през релсите точно преди влака.
Локомотивът изрева зад него, стоманените колела пищяха по стоманените релси, пушекът от локомотива се проточи и свирката заглъхна. Григорий скочи на крака. Сега вагоните с въглища го пазеха от стрелбата. Запрескача останалите коловози. По времето, когато преминаваше последният вагон, той вече се плъзгаше надолу по отсрещния насип. Прекоси двора на малка фабрика и излезе на улицата.
Огледа куфара. В единия ъгъл имаше дупка от куршум. Разминал се беше на косъм.
Вървеше бързо, докато си поемаше дъх. Запита се какво ще прави сега. Сега, вече в безопасност — поне за момента, той се притесни за брат си. Трябваше да разбере дали Лев е в беда и каква е тя.
Реши да започне на последното място, където се бяха видели — в кръчмата на Мишка.
По пътя натам се тревожеше да не го забележат. Щеше да е лош късмет. Не беше невъзможно — Пински може би вече обикаляше улиците. Нахлупи шапката си ниско над челото, макар и да не вярваше, че точно по този начин ще скрие самоличността си. Срещна няколко работници, крачещи към пристанището, присъедини се към групата, но куфарът му го издаваше.
Все пак стигна до кръчмата без произшествия. Мебелировката се състоеше от самоцелни пейки и маси. Миришеше на снощна бира и тютюнев дим. Всяка сутрин Мишка предлагаше хляб и чай на тези, които нямаха как да закусват у дома, но заради стачката работата не вървеше много-много и заведението беше почти празно.
Григорий възнамеряваше да пита Мишка дали знае накъде е тръгнал Лев снощи, но преди да намери съдържателя, попадна на Катерина. Тя изглеждаше като да е будувала цяла нощ. Синьо-зелените й очи бяха налети с кръв, косата й беше невчесана, а полата — смачкана и лекьосана. Беше видимо притеснена, ръцете й трепереха, а по мръсните й страни личаха засъхнали сълзи. Ала така за Григорий тя беше още по-красива. Той копнееше да я прегърне и да я утеши. Понеже не можеше, най-доброто щеше да е да й се притече на помощ.