Корабната сирена даде сигнал всички да се качват.
Григорий не виждаше брат си. Какво се беше объркало? Сменил ли беше Лев плановете си отново? Или вече го караха към ареста?
Някакво момченце дръпна Григорий за ръкава.
— Един мъж иска да говори с теб.
— Какъв мъж?
— Прилича на теб.
Слава Богу, рече си Григорий.
— Къде е?
— Зад ония дъски.
На пристана имаше камара дървен материал. Григорий бързо заобиколи и видя Лев да се крие отзад, пушейки нервно. Не го свърташе от притеснение, беше пребледнял — рядка гледка, понеже Лев оставаше весел дори в беда.
— Имам неприятности — каза той.
— Отново.
— Тези от шлепа са лъжци!
— И крадци, вероятно.
— Не ставай саркастичен. Няма време.
— Така е, прав си. Трябва да те измъкнем от града, докато нещата утихнат.
Лев поклати отрицателно глава и издуха облаче дим.
— Един от онези на шлепа е умрял. Търсят ме за убийство.
— Ох, по дяволите. — Григорий седна на дъските и зарови глава в дланите си. — Убийство.
— Раниха Трофим лошо и полицията го спипа. Разпитали са го и той ме е посочил.
— Откъде знаеш?
— Видях Фьодор преди половин час. — Фьодор беше подкупен полицай, познат на Лев.
— Лоши новини.
— Има и по-лоши. Пински се е заклел да ме хване — за да си отмъсти на теб.
Григорий кимна.
— Тъкмо от това се страхувах.
— Какво ще правя?
— Трябва да отидеш в Москва. Санкт Петербург няма да е безопасен за теб още дълго, може би завинаги.
— Не знам дали Москва е достатъчно далеч сега, когато полицията има телеграф.
„Прав е“, осъзна Григорий.
Сирената на кораба пак прозвуча. Скоро подвижните мостчета щяха да се приберат.
— Имаме само минута — каза Григорий. — Какво ще правиш.
— Бих могъл да замина за Америка.
Григорий го зяпна.
— Може да ми дадеш билета си.
Григорий не искаше дори да си го помисля.
Но Лев продължи с безпощадна логика.
— Мога да използвам паспорта ти и документите за влизане в Америка — никой няма да забележи разликата.
Мечтата на Григорий се стопи като образа на екрана в кино Солей на Невски проспект. Светлините се включиха и разкриха сивите шарки и мръсните подове на истинския свят.
— Да ти дам билета си — повтори той, отчаяно отлагайки мига на решението.
— Ще ми спасиш живота — отвърна брат му.
Григорий знаеше, че трябва да го стори. От тази мисъл сърцето го заболя.
Извади документите от джоба на най-хубавия си костюм и ги даде на Лев. Даде му и всички пари, които беше спестил за пътуването, и накрая — куфара с дупката от куршум.
— Ще ти изпратя пари за билет — обеща пламенно Лев. Григорий не каза нищо, ала недоверието му беше видно, понеже брат му възрази:
— Наистина ще ти изпратя, кълна се. Ще спестявам.
— Добре — отвърна Григорий.
Прегърнаха се. Лев каза:
— Винаги си се грижил за мен.
— Да, така е.
Лев се обърна и хукна към кораба.
Моряците развързваха въжетата. Тъкмо щяха да приберат мостчето, когато Лев извика и го изчакаха.
Скочи на палубата.
Обърна се, облегна се на перилата и махна на брат си.
Григорий не можа да се насили да му отвърне. Обърна се и си тръгна.
Корабът изсвири, но той не се обърна.
Усещаше дясната си ръка странно олекнала без куфара. Вървете през пристанището, гледаше дълбоките тъмни води на кея и му хрумна странната мисъл да се хвърли. Отърси се — нямаше да се остави на такава глупава идея. Въпреки това беше потиснат и огорчен. Никога не получаваше от живота печеливша ръка.
Докато се връщаше през индустриалния квартал, Григорий не смогна да се ободри. Крачеше със сведен поглед и не си правеше труда дори да провери дали полицията не го следи. И да го арестуваха, почти нямаше значение.
Какво да прави? Не можеше да събере сили за нищо. След края на стачката щяха да му върнат работата. Беше добър работник и началниците му го знаеха. Може би трябваше да отиде там сега и да разбере дали не са стигнали до споразумение, но не искаше.
След около час установи, че е близо до кръчмата на Мишка. Възнамеряваше да подмине, ала надзърна вътре и видя, че Катерина седи на същото място, където я беше оставил преди два часа, със студена чаша чай пред себе си. Трябваше да й каже какво се е случило.