„Повечето от тези хора въобще не бяха разбрали какво се е случило в Сараево преди седем дни“, с горчивина мислеше той. Някои дори не знаеха къде е Босна. Потресени бяха от убийството на ерцхерцога, но не можеха да преценят какво значи това за останалата част от света. Просто бяха смътно озадачени.
Валтер нямаше съмнения. Знаеше точно какво предвещава това убийство. Създаваше сериозна заплаха за сигурността на Германия, а работата на хора като него беше да защитават страната си в този опасен час.
Днес първата му задача бе да разбере какво мисли руският цар. Всички искаха да знаят — немският посланик, бащата на Валтер, външният министър в Берлин и самият кайзер. Валтер, като всеки добър офицер от разузнаването, си имаше източник.
Огледа паството, в опит да открие своя човек сред гората от глави. Боеше се, че може да не е там. Антон беше чиновник в руското посолство. Двамата се срещаха в англикански църкви, защото Антон не очакваше негови колеги да го видят там. Повечето руснаци бяха православни християни, а изключенията никога не работеха в дипломацията.
Антон ръководеше телеграфния отдел на руското посолство, така че виждаше всяка получена и изпратена телеграма. Неговите сведения бяха безценни. Ала не беше лесен за работа и причиняваше много тревоги на Валтер. Шпионажът плашеше Антон, а когато се уплашеше, той не се появяваше на срещи — често в напрегнати моменти на международни кризи. Като например сега, когато Валтер се нуждаеше от него повече от всякога.
Валтер се разсея, когато зърна Мод. Разпозна дългата изящна шия над модерната висока колосана яка с подвити ъгълчета, като на мъжките ризи. Сърцето му прескочи. Целуваше тази шия при всеки сгоден случай.
Когато се сещаше за опасностите на войната, първо помисляше за Мод, след това за страната си. Срамуваше се от подобна себичност, но не можеше нищо да стори. Най-много се страхуваше, че Мод ще му бъде отнета. Опасността за отечеството идваше на второ място. За Германия беше готов да умре, но не знаеше как ще живее без любимата си.
Една глава на третия ред, броено отзад напред, се обърна и Валтер срещна погледа на Антон. Антон имаше рядка кестенява коса и рехава брада. Облекчен, Валтер закрачи към южната пътека, сякаш си търсеше място, и след миг колебание седна.
Душата на Антон беше пълна с горчилка. Преди пет години един негов обичан племенник бил обвинен от тайната полиция на царя в революционна дейност и бил затворен в Петропавловската крепост срещу Зимния дворец, в сърцето на Петербург. Момчето учело богословие и било напълно невинно. Преди да го освободят обаче, той се разболял от пневмония и умрял. Оттогава започнало и тайното и смъртоносно отмъщение на Антон на царското правителство.
Жалко, че църквата се осветяваше толкова добре. Архитектът Кристофър Рен беше сложил дълги редове огромни прозорци със заоблени сводове. На работата на Валтер и Антон повече би подхождала някоя сумрачна готическа катедрала. Но Антон добре беше подбрал мястото си в края на реда. До него седеше дете, а зад него имаше масивна дървена колона.
— Добро място за сядане — промълви Валтер.
— От галерията може да ни гледат — притесни се Антон.
Валтер поклати глава.
— Всички ще гледат напред.
Антон беше на средна възраст, ерген. Беше дребен и спретнат до суетност — стегната вратовръзка, всички копчета на сакото закопчани, лъснати до блясък обувки. Износеният му костюм лъщеше от годините четкане и гладене. Валтер мислеше, че това е реакцията на Антон срещу мръсната работа на шпионажа. Човекът все пак предаваше страната си. „И аз го насърчавам“, мрачно си помисли Валтер.
Валтер не продума, докато траеше мълчанието преди службата, но още щом започна първият химн, заприказва тихо:
— Какво е настроението в Петербург?
— Русия не иска война — отвърна Антон.
— Добре.
— Царят се бои, че войната ще доведе до революция. — При всяко споменаване на царя, Антон все едно се изплюваше. — Половин Петербург вече стачкува. Естествено не му хрумва, че собствената му глупава жестокост кара хората да искат революция.
— Така е. — Валтер винаги трябваше да има предвид, че мнението на Антон е изкривено от омраза, но в случая той не грешеше изцяло. Валтер не мразеше царя, но се страхуваше от него. Монархът разполагаше с най-голямата армия в света. Всеки разговор за сигурността на Германия трябваше да държи сметка за тази армия. Германия беше като някой, чийто съсед държи огромна мечка на верига в предния си двор.