С Ото беше Готфрид фон Кесел, културен аташе, когото Валтер не харесваше. Гъстата тъмна коса на Готфрид беше сресана на път отстрани и носеше очила с дебели стъкла. Връстник беше на Валтер и баща му също работеше като дипломат, но въпреки че ги свързваше това, не бяха приятели. Валтер намираше Готфрид за подлизурко.
Валтер му кимна и седна.
— Австрийският император е писал на кайзера ни.
— Това го знаем — бързо се намеси Готфрид.
Валтер не му обърна внимание. Готфрид все се мъчеше да го засенчи.
— Няма съмнение, че отговорът на кайзера ще е любезен — продължи той към баща си. — Но много неща могат да зависят от нюанса.
— Негово Величество още не ми е доверил нищо.
— Но ще го стори.
Ото кимна.
— Понякога ме моли за такива неща.
— Ако предложи сдържаност, може да убеди австрийците да бъдат по-малко войнствени.
— И защо да го прави? — попита Готфрид.
— За да не допусне Германия да бъде въвлечена във война заради нищожно парче земя като Сърбия!
— От какво се страхуваш? — презрително подметна Готфрид. — От сръбската армия?
— Страхувам се от руската армия, от която би трябвало да се страхуваш и ти — отговори му Валтер. — Най-голямата армия в историята…
— Знам — каза Готфрид.
Валтер не обърна внимание на прекъсването.
— На теория царят може да прати на бойното поле шест милиона души за няколко седмици…
— Знам…
— … а това е повече от цялото население на Сърбия.
— Знам.
Валтер въздъхна.
— Изглежда знаеш всичко, фон Кесел. А да знаеш откъде атентаторите са се снабдили е оръжията си?
— От славянски националисти, предполагам.
— Да предполагаш някакви конкретни славянски националисти?
— Кой знае?
— Доколкото разбирам, австрийците знаят. Вярват, че оръжията са дошли от началника на сръбското разузнаване.
Ото изсумтя от изненада.
— Това би изпълнило австрийците е желание за мъст.
— Австрия все още е управлявана от императора си. В края на краищата, само той може да вземе решението за война — обади се пак Готфрид.
Валтер кимна.
— Не че на някой Хабсбургски император са трябвали особени оправдания, за да бъде безмилостен и жесток.
— Че как иначе се управлява империя?
Валтер не се хвана на въдицата.
— Явно никой не настоява за предпазливост освен унгарския министър-председател, който няма особена тежест. Ние трябва да изпълним тази роля.
Валтер се изправи. Съобщи какво е узнал и не искаше повече да остава в една стая с дразнещия Готфрид.
— Извинете ме, татко, но трябва да отида на чай в дома на херцогинята на Съсекс, за да разбера какво още се носи из града.
— Англичаните нямат обичай да си ходят на гости в неделя — отбеляза Готфрид.
— Имам покана — отвърна Валтер и излезе, преди да е загубил самообладание.
Мина през Мейфеър на път за Парк лейн, към двореца на херцога на Съсекс. Той нямаше роля в управлението на Великобритания, но херцогинята редовно организираше политически салони. Когато Валтер пристигна в Лондон през декември, Фиц го представи на херцогинята, която се постара да го канят навсякъде.
Той влезе в салона й, поклони се, пое пухкавата й ръка и каза:
— Всички в Лондон искат да разберат какво ще се случи в Сърбия и въпреки че е неделя, дойдох да попитам Вас, Ваша Светлост.
— Няма да има война — отвърна тя, без да даде знак, че е усетила шеговития му тон. — Седнете и пийнете чай. Разбира се, цяла трагедия за горкия ерцхерцог и съпругата му и несъмнено виновниците ще бъдат наказани, но колко е глупава само мисълта, че велики нации като Германия и Великобритания ще воюват една с друга заради Сърбия.
На Валтер му се щеше и той да е така уверен. Седна до Мод, която се усмихна радостно, и лейди Хърмия, която кимна. В стаята имаше десетина човека, включително първия лорд на адмиралтейството Уинстън Чърчил. Декорът беше пищен и старомоден — твърде много тежки резбовани мебели, пищни драперии в десетина различни шарки, всяка повърхност — покрита с дребни украшения, снимки в рамки, вази със сухи цветя. Един лакей подаде чаша чай на Валтер и му предложи захар и мляко.
Валтер се радваше, че е близо до Мод, но както винаги искаше още и веднага се зачуди дали не могат да измислят начин да се усамотят, дори само за минута-две.
Херцогинята каза:
— Проблемът, разбира се, е слабостта на Турчина.