— Внимавай с това.
Валтер вече се радваше на пълното внимание на Ото.
— Чувствам се покровителствено настроен към лейди Мод, както ти — към тази джунджурия.
— Джунджурия? Та това струва…
— С тази разлика, че любовта, разбира се, е по-силна от колекционерската алчност.
Валтер подхвърли крехкия предмет във въздуха и го хвана с една ръка. Баща му нададе яростен вик на нечленоразделно несъгласие. Валтер продължи нехайно:
— Така че, когато я обиждаш, се чувствам точно както, когато ти мислиш, че ще изтърва това — дори повече.
— Нагло пале…
Валтер надигна глас над този на баща си.
— А ако продължаваш да погазваш чувствата ми, ще стъпча това глупаво парче порцелан.
— Добре, каза, каквото имаше; остави го, за Бога!
Валтер прие това за съгласие и върна украшението на масичката.
Ото изрече злобно:
— Но трябва да вземеш нещо друго предвид… ако мога да го спомена, без да потъпквам чувствата ти.
— Добре.
— Тя е англичанка.
— За Бога! — извика Валтер. — Знатните немци се женят за английски аристократки от много време. Княз Алберт Сакскобурготски се е оженил за кралица Виктория — внукът му сега е крал на Англия! А английската кралица е родена като вюртембергска княгиня!
Ото повиши глас.
— Нещата се промениха! Англичаните са решени да ни държат като второкласна сила. Сприятеляват се с враговете ни Русия и Франция. Ще се ожениш за враг на отечеството си.
Валтер знаеше, че така мислят хората от старата школа, но това беше ирационално.
— Не би трябвало да сме врагове — раздразнено каза той. — Няма причина за това!
— Никога няма да ни позволят да си съперничим на равни начала.
— Това просто не е вярно! — Валтер се усети, че вика, и опита да се успокои. — Англичаните вярват в свободната търговия — позволяват ни да продаваме стоките си из цялата Британска империя.
— Тогава прочети това. — Ото му подхвърли през бюрото телеграмата, която четеше. — Негово Величество кайзерът иска моето становище.
Валтер вдигна листчето. Представляваше чернова на отговора на личното писмо на австрийския император. Валтер я четеше с нарастващо безпокойство. Писмото свършваше така: „Император Франц Йозеф обаче може да е спокоен, че Негово Величество ще застане вярно до Австро-Унгария, както го изискват задълженията на неговия съюз и на старото му приятелство.“
Валтер се ужаси.
— Но това дава на Австрия карт бланш! Могат да правят каквото си поискат, а ние ще ги подкрепим!
— Има някои уговорки.
— Не много. Изпратено ли е вече?
— Не, но е съгласувано. Ще бъде изпратено утре.
— Можем ли да го спрем?
— Не, а и не бих искал.
— Но това значи да подкрепим Австрия в една война със Сърбия.
— Няма лошо.
— Ние не искаме война! — избухна Валтер. — Искаме наука, промишленост и търговия. Германия трябва да се модернизира, да се либерализира, да расте. Искаме мир и просперитет. — И, добави наум, искаме свят, в който един мъж може да се ожени за жената, която обича, без да го обвиняват в държавна измяна.
— Слушай ме — каза Ото. — Имаме мощни врагове и от двете страни — Франция на запад и Русия на изток. И двете са съюзени. Не можем да воюваме на два фронта.
Валтер бе наясно с това.
— Затова имаме плана „Шлифен“ — каза той. — Ако сме принудени да водим война, първо нахлуваме във Франция с превъзхождащи сили, побеждаваме за няколко седмици и тогава, със сигурен западен фронт, се обръщаме на изток срещу Русия.
— Единствената ни надежда — съгласи се Ото. — Само че при приемането на този план от армията преди девет години разузнаването ни съобщи, че мобилизацията на руската армия би отнела четиридесет дни. Това ни даваше почти шест седмици, в които да владеем Франция. Оттогава руснаците непрестанно подобряват железопътната си мрежа — с пари, заети от Франция!
Ото удари по бюрото, сякаш можеше да размаже самата Франция с юмрук.
— Колкото повече се скъсява срокът за мобилизация на русите, толкова по-рискован става планът „Шлифен“. Което значи… — той драматично посочи Валтер с пръст. — … че колкото по-скоро водим тази война, толкова по-добре за Германия.
— Не! — Не виждаше ли старецът колко опасна е тази мисъл? — Това значи, че трябва да търсим мирни решения на дребните спорове.