— Как се чувстваш? — попита я.
— Сутрин се чувствам наистина зле. Но това отминава. Сега съм добре.
Мислите му се върнаха към Етел. Тя го държеше на мушка. Нищо не беше казала, но негласно заплашваше да издаде всичко на Беа. Изненадващо хитро от нейна страна. Измъчваше се от безсилие. Щеше му се да оправи всичко по-скоро.
Обядваха в малката трапезария, седнали около дъбова маса с гладки крака, сякаш взета от средновековен манастир. Беа му каза, че е открила руснаци в Абъроуен.
— Повече от сто са. Нина ми каза.
С усилие Фиц пропъди Етел от мислите си.
— Сигурно са от стачкоизменниците, доведени от Пърсивал Джоунс.
— Изглежда местните ги отбягват. Магазините и кафенетата не ги обслужват.
— Трябва да накарам преподобния Дженкинс да изнесе проповед за обичта към ближния, дори когато е стачкоизменник.
— Не може ли да заповядаш на магазинерите да ги обслужат?
— Не, скъпа, не и в тази страна — усмихна се Фиц.
— Е, неприятно ми е за тях и искам да сторя нещо.
Той се зарадва.
— Това е много хубав подтик. Какво си намислила?
— Мисля, че в Кардиф има руска православна църква. Ще кажа на свещеника там да ги покани на служба някоя неделя.
Фиц се намръщи. Беа се беше обърнала в англиканската вяра при женитбата им, но той знаеше, че тя още милее за религията от детството си и приемаше това като знак, че е нещастна във втората си родина. Но не искаше да й противоречи.
— Добре тогава — съгласи се той.
— После ще им дадем вечеря при слугите.
— Хубава идея, скъпа, но сигурно са доста грубичка тълпа.
— Ще нахраним само дошлите на службата. Така че ще изключим евреите и най-лошите от тях.
— Прозорливо. Жителите на града обаче може да се разочароват от теб.
— Това не ме интересува, нито пък теб.
Той кимна.
— Добре тогава. Джоунс все се оплаква, че подкрепям стачката като храня децата. Ако ти угостиш стачкоизменниците, поне никой няма да може да каже, че взимаме страна.
— Благодаря ти — каза тя.
„Бременността вече подобряваше отношенията им“, рече си Фиц.
Той изпи две чаши бяло вино с обяда, но нервността се завърна, когато излезе от трапезарията и се насочи към апартамента Гардения. Етел държеше съдбата му в ръце. Притежаваше женска същност, нежна и емоционална, но не търпеше да й се заповядва. Той не можеше да я контролира и това го плашеше.
Само че нея я нямаше. Той провери часа — два и петнадесет. Беше написал „след обяд.“ Етел знаеше кога поднасят кафето и би трябвало да го чака. Той не беше уточнил мястото на срещата, но със сигурност можеше да се сети и сама.
Обзеха го лоши предчувствия.
След пет минути се изкуши да си тръгне. Никой не го караше да чака така. Но не искаше да остави проблема нерешен още ден или дори още час. Затова остана.
Тя се появи в два и половина.
— Какво искаш да сториш с мен? — гневно рече той.
Етел все едно не чу въпроса.
— Какво, по дяволите, си мислеше, да ме оставиш да преговарям с някакъв лондонски адвокат?
— Мислех, че така ще е по-малко емоционално.
— Не бъди кретен. — Фиц се стъписа. Никой не му беше говорил така от училище. Тя продължи: — Бременна съм с детето ти. Как мога да не съм емоционална?
Тя бе права, беше взел глупаво решение и думите й го жегнаха, но не можеше да не се наслаждава на музикалния й говор — думата „емоционална“, с различен тон на всяка сричка, така че му звучеше като мелодия.
— Съжалявам. Ще ти платя двойно…
— Не влошавай нещата, Теди — каза тя, но по-меко. — Не се пазари с мен, сякаш е въпрос на подходящата цена.
Той обвинително размаха пръст.
— Няма да говориш с жена ми за това, ясно ли е? Няма да търпя това!
— Не ми заповядвай, Теди. Нямам причина да ти се подчинявам.
— Как смееш да ми говориш така?
— Млъкни и ме слушай, и ще ти кажа.
Тонът й го разяряваше, но той си спомни, че не може да си позволи да й се опълчва сега.
— Говори тогава — каза той.
— Отнесе се с мен изключително зле.
Той знаеше, че е вярно и го прониза вина. Толкова съжаляваше, че я нарани. Опита се все пак да не го показва.
— Все още те обичам твърде много, за да разрушавам щастието ти — продължи момичето. Той се почувства още по-зле. — Не искам да те нараня.