Когато я освободи от прегръдката си, Лив се облегне на колата. Чувства, които бе смятала за окончателно мъртви, бяха започнали да се пробуждат за живот. Не ги желаеше, не искаше Торп да е мъжът, който ще ги съживи. Продължаваше да се взира в него, докато той наблюдаваше как по лицето й препускат вълнение и уязвимост. Почувства как го изпълва нещо по-многопластово от обикновено желание.
— Това… — Лив преглътна и се опита да заговори отново. — Това беше…
— Много приятно, Оливия, и за двамата. — Говореше безгрижен тон, както заради самия себе си, така и заради нея. — Макар че, както изглежда, ти липсва малко практика.
Очите й светнаха и замайването изчезна.
— Непоносим си!
— Бъди готова в събота в осем, Лив — каза й той и се върна обратно в „О’Райли“.
Трета глава
Избра обикновена черна рокля. Прилепнала плътно по тялото й, без никакви лъскави ефекти или украси, които да развалят линията. На този еднороден черен фон, кожата й сияеше като мрамор. Лив се поколеба какво бижу да сложи, после избра перлените обеци, които получи на двадесет и първия си рожден ден.
За момент ги задържа в ръце — събуждаха спомени, горчиво-сладки. Двадесет и една. Мислеше, че нищо не може да помрачи живота и щастието й. И едва след малко повече от година животът й започна да се разпада. На двадесет и три вече бе неспособна да си спомни какво е това да бъдеш щастлив.
Опита се да си припомни какво й беше казал Дъг, когато й даде перлите. Лив затвори очи за миг. Беше нещо за това, че приличали на кожата й — бледи и гладки. Дъг, каза си тя. Моят съпруг. Сведе поглед към ръката, на която вече нямаше халка. Бивш съпруг. Тогава се обичахме, струва ми се. През четирите години, които прекарахме заедно — поне през част от тях. Преди да…
Почувства как болката се надига и отново затвори очи. Не може да мисли за това, което бе загубила. Беше твърде огромно, твърде незаменимо.
Бяха изминали седем години, откакто й беше подарил обеците. Тогава беше друга жена, в един друг живот. Време беше тази жена отново да ги сложи, в сегашния си живот.
Наближаваше осем.
Беше нервна, а се опитваше да се убеждава, че не е. Не бе имала среща от години. Това не е среща, напомняше си тя. Това е работа. Професионална солидарност. И защо Торп изведнъж ще проявява каквато и да е солидарност с нея?
Не е мъж, на когото може да се доверява в личен или професионален план. В работата си беше безмилостен и егоистичен. Знаеше го от самото начало. А сега…
Начинът, по който я целуна. Просто така. Все едно, че има пълното право. Захапа долната си устна и продължи да се взира в пространството. Не беше подготвил нещата постепенно. В такъв случай, тя би издигнала преградите. Знаеше какви са признаците, за които трябва да внимава — усмивки, нежни, обещаващи думи. Торп изобщо прояви нищо подобно. Било е само импулс, реши тя и сви пренебрежително рамене. В целувката му нямаше нищо настойчиво или дори особено чувствено. Не беше груб, не се опитваше да я съблазни. Отдава му прекалено голямо значение. Но й се искаше да го целуне. Искаше й се да се отдаде на целувката. Да остане притисната, да бъде желана. Защо? За мен той не означава нищо, напомни си решително.
— Какво искаш? — прошепна сама на себе си. — И защо не знаеш?
Да бъда най-добрата, каза си наум. Да победя. Да бъда Оливия Кармайкъл, без по пътя да се налага да губя част от идентичността си. Искам отново да съм цяла.
Звънецът на вратата иззвъня. Работа, напомни си тя. Ще бъда най-добрият репортер във Вашингтон. Ако за целта се налага да се сближа с Т. С. Торп, ще се сближа.
Погледна към парфюма върху тоалетната си масичка, после се обърна. Няма нужда да го насърчава да си въобразява разни неща. Сигурна е, че и сам си въобразява достатъчно. Прекоси, без да бърза, апартамента. Изпита леко чувство на задоволство да го кара да чака. Но когато отвори вратата, Торп изобщо не изглеждаше ядосан. В очите му се четеше одобрение и, естествено, мъжко възхищение към жената пред него.
— Изглеждаш прекрасно — подаде й една-единствена бяла розова пъпка с дълга дръжка. — Подхожда ти — допълни Торп, след като тя я пое мълчалива. — Червеното е прекалено крещящо, розовото — прекалено сладникаво.
Лив сведе поглед към цветето и забрави всичко, което току-що си бе повтаряла. Не беше очаквала, че ще я развълнува толкова бързо отново. Вдигна очи и го погледна сериозно.
— Благодаря ти.
Торп се усмихна, но тонът му беше не по-малко сериозен от нейния.
— Няма защо. Ще ме поканиш ли да вляза?
По-умно ще бъде да не го правя, внезапно си помисли тя, но отстъпи назад.