— Ще я сложа във вода.
Торп бързо огледа всекидневната, докато пристъпваше навътре. Беше подредена и обзаведена с вкус. Никакви дизайнери, помисли си той. Сама се беше заела с това, подбирайки точно каквото желае. Забеляза, че няма снимки, нито някакви сувенири. Лив не беше изложила на показ нищо от себе си. Много внимателно, много дискретно. Неопределеното усещане за потайност пробуди репортерските му инстинкти.
Може би е време за едно леко, внимателно проучване. Приближи се към кухнята и се облегна на вратата, докато Лив наливаше вода в тясна кристална ваза.
— Приятно местенце — подхвърли дружелюбно. — Имаш хубав изглед към града.
— Да.
— Вашингтон е доста далечко от Кънектикът. От коя част си?
Лив вдигна очи. Отново бяха спокойни и предпазливи.
— Уестпорт.
Уестпорт… Кармайкъл.
Торп нямаше проблеми с паметта.
— Тайлър Кармайкъл ли ти е баща?
Вдигна вазата от мивката и се обърна към него.
— Да.
Тайлър Кармайкъл — недвижими имоти, закоравял консерватор, корените им стигаха назад чак до Мейфлауър. Имаше две дъщери, припомни си внезапно Торп. Беше забравил, защото едната просто беше изчезнала от сцената преди десетина години, докато другата бе направила бляскав дебют в светското общество. Рокли за пет хиляди долара и розов ролс-ройс. Сладураната на татко. След като се дипломира в Радклиф и на бърза ръка намери първия си съпруг, един драматург, Кармайкъл й даде петнайсет акра земя като сватбен подарък. Мелинда Кармайкъл Хауърд-Льоклер сега беше със съпруг номер две. Неспокойна, разглезена жена с биеща на очи красота и вкус към лукса.
— Виждал съм сестра ти — изрече на глас, загледан в лицето на Лив. — Изобщо не приличаш на нея.
— Не — лаконично потвърди тя и мина покрай него, за да отиде във всекидневната. Постави розата върху малка стъклена масичка. — Ще си взема палтото.
Добрият репортер, каза си Торп, е най-трудният обект за интервюиране. Той винаги знае как да отговори на въпроса с „да“ или „не“ и напълно неутрална интонация. Оливия Кармайкъл е добър репортер. Той също.
— Не се разбираш със семейството си?
— Не съм казала това. — Избра от гардероба си три четвърти палто от лисича кожа.
— Не е нужно. — Торп любезно пое палтото и го задържа. Лив пъхна ръце в ръкавите. Не си е сложила парфюм, забеляза той, усеща се само слабо ухание, останало от банята и чистия, леко цитрусов аромат на шампоан. Отсъствието на изкуствени добавки му подейства възбуждащо. Обърна я, така че да застане с лице към него. — Защо не се разбираш с тях?
Лив въздъхна с досада.
— Виж, Торп…
— Никога ли няма да ме наречеш с малкото ми име?
Тя вдигна вежди и изчака само миг.
— Терънс?
— Никой не ме нарича така и хич не знам защо — усмихна се широко той. Лив се разсмя. За първи път чуваше смеха й и това му хареса. Тя се наведе, за да вземе чантата си. — Но не отговори на въпроса ми — настоя Торп и съвсем неочаквано я хвана за ръката, когато се извърна отново към него.
— Няма и да ти отговоря. Без лични въпроси, Торп, за или извън протокола.
— Аз съм упорит човек, Лив.
— Не се перчи, не е красиво.
Преплете пръсти в нейните, след това вдигна сключените им ръце и ги изгледа замислено.
— Пасват си — реши накрая и се усмихна някак особено. — Така си и мислех.
Не беше привикнала на това. Не е флиртуване, макар че усещаше трепета на желанието. Не е предизвикателство, макар че изпитваше нужда да се съпротивлява. Не е дори предположение, което би могла да оспори. Той просто съобщаваше един факт.
— Няма ли да закъснеем? — попита малко неспокойно. Струваше й се странно, че макар очите му нито за миг да не се отделяха от нейните, усеща как погледът им прониква през палтото, през роклята върху кожата й. Би могла да се закълне, че той знае съвсем точно как изглежда чак до малкия сърповиден белег по рождение под лявата й гърда. — Торп! — Появи се мимолетно чувство на уплаха от това, което изпитваше. — Недей!
Наранена. Виждаше го. Усещаше го. Била е наранена. Припомни си за решението да действа бавно. Задържа ръката и в своята и пое към вратата.
Светлина. Музика. Елегантност. Лив се питаше на колко ли събирания е ходила през живота си. Какво правеше това по-различно от стотиците останали? Политиката.
Тя беше един ясно разграничен, затворен малък свят. Може да си назначен или избран, но винаги открита мишена за пресата, уязвим поради влиянието си върху публиката. Едната група обикновено обвиняваше другата, че пише сценария на новините. Понякога това беше вярно. Независимо дали на светско, или на официално събитие, трябваше да се защитават определени образи. Лив разбираше от образи.