Тънкото куфарче ще побере записките й; добави един резервен бележник и запаса от моливи. Преметна палтото си през ръка и се приготви да излиза. Някакво бяло петно на пода пред междинната врата привлече вниманието й.
Лив го изгледа за момент. Подозрително приличаше на бележка. Най-добре е, каза си тя, да не му обръща внимание. Стигна чак до входната врата, преди да се предаде и да се върне обратно. Клекна и вдигна листчето.
„Добро утро“.
Само толкова. От гърлото й се изтръгна смях, преди да успее да го спре. Той е луд, реши отново. Напълно луд! Ентусиазирано откъсна лист от своя бележник и надраска същия поздрав. След като го пъхна под вратата, тя излезе от стаята.
Откри екипа си според уговорката в ъгъла на хотелското кафене.
— Здрасти, Лив — ухили се насреща й Боб. — Искаш ли нещо за закуска?
— Само кафе. — Взе общата каничка и си наля. — Имам чувството, че ще ми трябва цял литър.
— Дълъг ден ще бъде — напомни й той и заби вилица в яйцата си.
— Веднага започваме — съгласи се тя, после поклати разсеяно глава към сервитьора. — Искам да направим запис пред Уестминстърското абатство, преди да се е събрала тълпата, и още един на Даунинг Стрийт 10. С малко повече късмет може да хванем някой кадър на вдовицата на Съмърфилд. Предполагам, че ще започнат да се събират по улиците поне час преди обявеното начало на погребалната процесия. — Един от екипа й предложи препечена филийка, но Лив се усмихна и поклати глава. — Искам и малко общи кадри от тълпата, за да ги използваме по-късно за фон на коментарите.
— Трябва да взема някакви сувенири за жена ми и децата — усмихна се насреща й Боб, докато тя поемаше чашата си с кафе. — Виж, Лив, достатъчно неприятности си имах, че тръгнах за Лондон без тях. Ако не занеса някакви подаръчета, ще трябва да спя на канапето.
— Сигурно ще успееш да отделиш няколко минути за пазаруване между предаванията. — Докато говореше, очите й шареха из помещението и по лицата на останалите журналисти.
— Търсиш ли някого? — попита Боб и сряза наденичката.
— Какво? — погледна го разсеяно.
— Непрекъснато се оглеждаш наоколо. С някой друг ли имаш уговорена среща?
— Не — отвърна тя, ядосана, че несъзнателно е търсила Торп. — По-добре е всички да побързате — обърна се Лив към целия екип. — Графикът е натоварен.
През останалите десет минути продължи да пие кафето си с гръб към останалата част от помещението.
Слабите слънчеви лъчи никак не топлеха, докато Лив стоеше срещу Уестминстърското абатство. Преглеждаше за последен път записките си за включването, докато екипът разполагаше оборудването. По нейна преценка всичко щеше да трае четиридесет и пет секунди. Зад нея се издигаха кулите на абатството на фона на навъсеното небе. Лондон бе мрачен под надвисналите облаци, които заплашваха да завали всеки миг. В момента Лив не обръщаше никакво внимание на града край себе си, а бе изцяло съсредоточена върху четиридесет и пет минутния запис, който предстоеше.
— Започваш с мен — инструктира тя оператора. — След уводните думи ще се обърна встрани и ще посоча назад към абатството. Искам бавен общ план, после на финала отново се връщаш на мен.
— Ясно. — Боб изчака, докато осветителят му прибере рулетката си. — О кей?
Лив пое микрофона и кимна. Неудовлетворена го повтори още веднъж. Лекият ветрец рошеше косите й, докато говореше за предстоящата церемония. Без да бърза, сякаш времето й не бе изчислено до секунда, каза няколко думи за историята на абатството. Когато камерата отново се върна на нея, тя се взря в обектива със сериозен поглед.
— Това беше Оливия Кармайкъл с репортаж от Уестминстърското абатство, Лондон.
— Е? — премести тежестта на тялото си Боб.
— Става. — После погледна часовника си. — Добре. Отиваме на Даунинг Стрийт. Остават два часа до началото на официалната част. Трябва да имаме достатъчно време да направим един бърз запис и малко снимки с хората по улиците. Ще поискаме още един брифинг с Торп, преди да подадем това, с което разполагаме към студиото.
Торп имаше време за три чаши кафе, докато изчакваше президента. Кратката му среща с Доналдсън разкри само, че президентът е прекарал спокойна нощ и е станал рано. Но Торп не се чувстваше удовлетворен.
Отвън чакаше лимузината, а хората от секретните служби оглеждаха дискретно наоколо. Дръпна от цигарата, застанал без палто, нехаещ за ледената пролетна утрин. Операторът му си подсвиркваше фалшиво, а останалите от екипа разговаряха приглушено. Но Торп не им обръщаше внимание. Наблюдаваше агентите. Съвсем ясно бе, че са нащрек.
В мига, в който президентът излезе, нещата се задвижиха. Торп чу бръмченето на включената камера. Микрофонът беше в ръката му. Почти без да се замисля, той отбеляза с какво е облечена първата дама. Имаше хора, които щяха да поискат точна информация.