— Лив, имаш ли представа какви неща пъхат в тези кутийки?
— Моля те, Торп — напъха вилицата с голяма халка яйца. — Не го прави, докато ям.
Той се засмя и поклати глава.
— Учила ли си се някога да готвиш?
Лив повдигна рамене. Спомняше си храната, която бе приготвяла по време на брака си. Обикновено нещо бързо — скалъпена вечеря, преди да хукне за следобедната смяна в студиото, някой аламинут след часовете. В някои редки случаи беше готвила както подобава, даже доста добре. Но имаше твърде малко време и твърде много задължения. Вместо да му отговори, се върна още по-назад във времето.
— Когато бях малка, майка ми не смяташе, че това е важно. Всъщност — допълни, след като приключи с парче бекон — не искаше и да чува за няколкото случая, когато се напъхах в кухнята да видя какво става там. Това не беше наша територия.
Торп намаза с масло препечена филийка и се замисли колко невероятно различно е било детството им. Той и майка му бяха много близки, както поради необходимост, така и от любов. Лив и нейната майка са били отчуждени, може би поради най-обикновена липса на разбирателство.
— Често ли си ходиш в Кънектикът?
— Не.
В тази единствена дума прозвуча сигнал. Не се приближавай твърде близо! Торп го разпозна и смени посоката.
— Как си с графика днес?
— Плътно. Първата дама ще открива онзи детски център в единайсет. Дел трябва да се появи в Конгреса в един, макар да се съмнявам, че ще успеем да се доберем до него. Освен това имам още една проверка в училищната комисия следобед. — Довърши останалите в чинията си яйца. — Предвидено е да запиша ново рекламно представяне. Генералният директор е малко нервен за рейтинга.
— Не е ли така с всички? — Погледна към празната й чиния. — Е, поне си подкрепена.
— Ако това е деликатен начин да намекнеш, че съм се натъпкала, ще го пренебрегна. — Лив стана и събра чиниите. — Тъй като ти сготви, аз ще ги измия, докато се облечеш.
— Много демократично.
Тя задържа погледа си върху чиниите и подноса.
— Ще трябва да се върна до апартамента си и да се преоблека. Ще взема такси.
— Не ставай смешна.
Не особено уверена в движенията си, Лив вдигна купчината чинии.
— Глупаво е да прекосиш половината град, без да ти е на път. По-лесно ще бъде…
Спря я, като пое чиниите от ръцете й и ги остави обратно на масата. Постави ръце на раменете й и се вгледа в лицето й. Отново се беше появило в очите му — търсенето, настойчивостта.
— Лив, изминалата нощ означава нещо за мен. Това, че съм с теб, означава нещо за мен. — Видя мигновеното потрепване на чувствата, докато думите проникваха в съзнанието й. — Никакви таксита.
— Никакви таксита — потвърди тя, после обви ръце около него и силно го притисна. Жестът го изненада и развълнува.
Лив затвори очи и остана така. Беше се страхувала, че той ще се съгласи, без изобщо да се замисли. Разумната част в нея й казваше, че така ще е най-добре — дръж се непринудено, дръж се цивилизовано. Вземи си такси и си тръгни. Но сърцето й искаше повече. А сърцето й започваше да натежава над всичко останало.
— Ще ме изчакаш ли довечера? — прошепна той в косите й. — Докато свърши предаването ми?
— Да — вдигна лице към него. Докато устните му докосваха нейните, Лив си помисли, че теренът, на който нагазва, би могъл да е опасен — но не се беше чувствала толкова жива от години.
Часът беше пет и трийсет и две, когато Торп застана в апаратната и се загледа в Лив през стъклото. Малко се интересуваше от репортажа й за кражба в местна търговска верига или от техническите подробности на телевизионното излъчване край него. Тя, напълно естествено, не му излизаше от ума през целия ден.
— Вдигни първа камера — нареди Карл от мястото си пред стената от монитори. Тя беше и там, умножена по осем върху черно-белите предварителни монитори и цветните за директно излъчване. Гласът й звучеше от стереоуредбата. Вляво от него някакъв техник работеше по звуковия пулт. — Камера две.
Лицето на Брайън замени Лив на директните монитори. При следващото нареждане на Карл зад него просветнаха графиките. — Трийсет секунди до рекламите.
Брайън продължи да чете гладко.
Карл дръпна силно от цигарата си и хвърли през рамо поглед към Торп.
— Сега те виждам наоколо по-често, отколкото когато работеше тук — подхвърли той.
— Имам по-голям стимул — отвърна невъзмутимо.
Карл се загледа в изображението на Лив на екрана и изсумтя одобрително. Винаги беше харесвал Торп като мъж, беше го уважавал като журналист. Искаше му се да може да го задържи в екипа си. Въздъхна и смачка цигарата. Съмняваше се, че ще задържи и Кармайкъл повече от година-две. Твърде отдавна беше в бранша, за да очаква нещо друго.