Докато я наблюдаваше как мести очи по екрана, Брейди разбра, че е намерил каквото му е необходимо. „Розовите рибки! — каза си. — Те са най-бързи, а и червеното е цвят на гнева. Розовото е… какво? Как се наричаше?“ Спомни си думата и се усмихна толкова лъчезарно, че сякаш се подмлади и отново стана на деветнайсет.
Розовото е успокояващо.
Понякога, когато Фреди посещаваше бившия си колега, Зет Бой оставяше количката с книги в коридора и сядаше при тях. При един от тези случаи (вече беше лятото на 2014) подаде на Фреди разпечатка на програма. Написана беше на компютъра в библиотеката по време на един от редките случаи, в които Брейди не даде указания, а пое контрола изцяло. Налагаше се, защото всичко трябваше да е изпипано без грешка.
Фреди я прегледа, заинтригува се и я проучи по-внимателно.
— Гледай ти, доста хитро. И добавянето на скритите съобщения е готино. Гаднярско, но готино. Мистериозният доктор Зет ли го измисли?
— Да.
Тя прехвърли вниманието си към Брейди:
— Знаеш ли кой е този доктор Зет?
Той бавно поклати глава.
— Сигурен ли си, че не си ти? Защото прилича на твоя работа.
Брейди продължи да я фиксира с празния си поглед, докато тя не извърна очи. Беше ѝ разкрил много повече от себе си, отколкото на Ходжис или на персонала, но нямаше да ѝ позволи да го разбере. Не и на този етап. Шансът Фреди да се разприказва беше прекалено голям. Освен това не беше сигурен точно какво прави. Ралф Уолдо Емерсън е казал, че ако измайсториш по-добър капан за мишки, хората ще си проправят път до вратата ти, но тъй като Брейди не знаеше дали в неговия капан ще се хванат гризачи, предпочиташе да си мълчи. А и доктор Зет още не съществуваше.
Но щеше да се появи.
Един следобед скоро след като Фреди получи разпечатката, обясняваща точно как да пренастрои анимацията на „Вирче с рибки“, Зет Бой отиде в кабинета на Феликс Бабино, който прекарваше там по един час през повечето дни, когато беше в болницата — пиеше кафе и четеше вестник. До прозореца имаше миниигрище за голф (този прозорец не гледаше към обществения паркинг), където Бабино понякога тренираше. Там го намери Зет Бой, когато влезе, без да почука.
Лекарят го изгледа накриво:
— Какво искате? Стаята ли объркахте?
Зет Бой извади „Заппит Зиро“, който Фреди бе пренастроила (след закупуването на няколко компютърни компонента, платени с бързо топящите се спестявания на Ал Брукс).
— Гледай в екрана — нареди. — Ще ти кажа какво да правиш.
— Веднага напуснете! — кресна Бабино. — Не знам какви бръмбари имате в главата, но това е личното ми пространство и личното ми време. Ако не се махнете, ще повикам охраната!
— Гледай или ще се видиш във вечерните новини. „Лекар експериментира с неизследвано южноамериканско лекарство, като го прилага на обвинения в масово убийство Брейди Хартсфийлд.“
Бабино го зяпна — в този момент приличаше на съществото, в което щеше да се превърне, след като Брейди започнеше да отнема по малко от съзнанието му.
— Нямам представа за какво говорите.
— За церебелина. Ще минат много години, преди да бъде одобрен от Агенцията по лекарствени средства, ако изобщо го одобрят. Влязох ти във файла и направих дузина снимки с телефона си. Снимах и разпечатките на мозъчните томографии, които пазиш в тайна. Нарушил си доста закони, докторе. Гледай в играта и всичко ще си остане между нас. Ако откажеш — край на кариерата ти. Имаш пет секунди да решиш.
Бабино взе играта и загледа плуващите рибки. Мелодийката звучеше. От време на време проблясваше синя светлина.
— Започни да докосваш розовите, докторе. Ще се превърнат в цифри. Събирай ги наум.
— Колко време да го правя?
— Ще разбереш.
— Луд ли сте?
— Заключваш си кабинета, когато те няма, което е умно, но картите, осигуряващи пълен достъп, се намират лесно. И си оставяш компютъра включен, което според мен е тъпо. Гледай рибките. Докосвай розовите. Събирай цифрите. Направи го и ще те оставя на мира.
— Това е изнудване!