Беше доволен.
Нещо в него се съпротивляваше на чувството, определяше го като малка смърт, но умът му искаше да го приеме. А и защо не? Не е като да беше заточен в стая 217 или дори в собственото си тяло. Можеше да излезе от болницата по всяко време или като пътник, или като шофьор. Само трябваше да внимава да не управлява твърде дълго или да не се застоява прекалено много. Същинското съзнание явно бе ограничен ресурс. Щом се изчерпеше, край.
Много лошо!
Ако Ходжис бе продължил с посещенията си, Брейди щеше да има друга мисия — да го накара да гледа в екранчето на играта, прибрана в чекмеджето му, да влезе в него, да му внуши самоубийствени мисли. Щеше да е като да ползва отново „Синия чадър на Деби“, само че този път с много по-мощни внушения. Дори не внушения, а команди.
Единственият проблем с този план бе, че Ходжис престана да го посещава. Беше се появил точно след Деня на труда с обичайните си глупости („Знам, че разбираш всичко, Брейди, надявам се, че страдаш, Брейди, наистина ли можеш да местиш предмети, без да ги докосваш, Брейди, ако можеш, покажи ми“), но след това повече не стъпи в клиниката. Брейди подозираше, че изчезването на Ходжис от живота му е истинската причина за необяснимото му задоволство. Дъртият пенсиониран детектив беше като трън под седлото, вбесяваше го и го караше да препуска. Трънът вече го нямаше и Брейди можеше да препуска на воля.
И го направи. В известен смисъл.
След като вече имаше достъп не само до мислите на Бабино, а и до банковата му сметка, Брейди се отдаде на купуване на компютърно оборудване. Бабино теглеше парите и пазаруваше, Зет Бой доставяше оборудването в гадния апартамент на Фреди Линклатър.
„Наистина заслужава по-хубаво жилище — казваше си Брейди. — Ще направя нещо по въпроса.“
Зет Бой ѝ занесе и последните игри, които бе задигнал от библиотеката, и тя промени във всички анимацията на „Вирче с рибки“… срещу определена сума, разбира се. И макар цената да беше висока, Брейди плати безропотно. В крайна сметка парите бяха на доктора, кинтите на Бабино. Нямаше обаче никакви идеи какво да прави с пренастроените игри. Може би в даден момент щяха да са му необходими още едни-два дрона, но нямаше смисъл да се изхвърля веднага. Започна да проумява какво представлява задоволството му: емоционалната версия на пълно затишие, когато вятърът утихва и корабът се носи по течението.
Появяваше се, когато му липсваше набелязана цел.
Това положение се запази до 13 февруари 2015, когато вниманието на Брейди беше привлечено от обедните новини. Говорителите, които се бяха смели на лудориите на две бебета панди, внезапно станаха сериозни (физиономиите им сякаш казваха: „Божичко, ужасно е!“), когато фонът зад тях премина от пандите към лого с разбито сърце.
— Денят на Свети Валентин ще бъде тъжен в предградието Суикли — обяви дамската половина от дуото.
— Точно така, Бети — потвърди мъжката половина. — Двама от оцелелите в касапницата пред Общинския център, двайсет и шест годишната Криста Кънтриман и двайсет и четири годишният Кийт Фрайъс са се самоубили в дома на Кънтриман.
Беше ред на Бети:
— Кен, шокираните родители казват, че двамата планирали да сключат брак през май тази година, но били сериозно пострадали при нападението, извършено от Брейди Хартсфийлд, и продължителната физическа и емоционална болка им дошла в повече. Франк Дентън ще ни съобщи повече подробности.
Сега Брейди беше наострил уши, седеше изпънат на стола, очите му блестяха. Имаше ли право да си припише заслугата и за тези двамата? Май да, което означаваше, че броят на жертвите му пред Общинския център скачаше от осем на десет. Все още не бяха дузина, но и така не беше зле.
Кореспондентът Франк Дентън, който също бе с кахърно изражение, известно време дрънка празни приказки, после показаха опечаления баща на Криста, който прочете предсмъртното писмо, оставено от двойката. Изфъфли неразбираемо половината, но Брейди схвана същината. Те вярвали в задгробния живот, където раните им ще са изцелени, товарът на болките им ще е изчезнал и щели да са напълно оздравели, когато се врекат във вярност пред техния Господ и Спасител Исус Христос.
— Боже, колко тъжно — заключи говорителят. — Много, много тъжно.
— Да, така е, Кен — съгласи се Бети. После екранът зад тях показа басейн, в който стояха тълпа идиоти със сватбени дрехи, и тъжното ѝ изражение беше заменено от щастлива физиономия. — Но това ще те разведри — двайсет двойки решиха да се оженят в плувен басейн в Кливланд при температура на въздуха минус седем градуса!
— Дано любовта ги стопли — коментира Кен, широко се усмихна и разкри зъбите си със съвършени коронки. — Бррррр! Пати Нюсфийлд с подробностите.