„Знаеше за какво е всичко. Можеш да си повтаряш, че се досети чак когато погледна какво има на флашката, която ти донесе доктор Зет и която активира зловещия уебсайт, но си знаеше още когато пренастройваше всички игри, нали? Работеше като на конвейер — четирийсет-петдесет на ден, докато «минира» всички изправни джаджи. Над петстотин броя. От самото начало знаеше, че в основата на всичко е Брейди, а Брейди Хартсфийлд е луд.“
Вдига си панталона, пуска водата и излиза от банята. Светлината от прозореца на дневната е приглушена, но пак дразни очите на Фреди. Тя ги присвива, вижда, че навън започва да вали сняг, и се повлича към кухнята, борейки се за всяка глътка въздух. В хладилника има само кутии с остатъци от китайска храна, но на вратата има и няколко кутийки „Ред Бул“. Тя взема една, изгълтва на един дъх половината и започва да се чувства по-добре. Сигурно е на психологическа основа, но не ѝ пука.
„Какво ще правя? Какво, за Бога? Има ли изход от тази каша?“
Отива в компютърната стая (сега се движи малко по-бързо) и включва монитора. Влиза в Гугъл, оттам в zeetheend, като се надява анимационното човече все още да размахва анимационната си кирка, но сърцето ѝ спира, когато вместо човечето вижда на екрана осветен погребален салон — тъкмо това бе видяла на флашката, когато я стартира, вместо да качи на сляпо програмата, както я бяха инструктирали. Звучи тъпата песен на „Блу Ойстър Кълт“.
Подминава надписите под ковчега, нарастващи и избледняващи като бавно сърцебиене (КРАЙ НА БОЛКАТА, КРАЙ НА СТРАХА) и кликва на ПУБЛИКУВАЙТЕ КОМЕНТАР. Не знае откога е активно електронното отровно хапче, но вече е събрало стотици коментари.
Bedarkened77: Осмеляват се да кажат истината!
AliceAlways401: Ще ми се да имах смелостта, нещата вкъщи са толкова зле точно сега.
VerbanaTheMonkey: Изтърпете болката, хора, самоубийството е безхарактерно!!!
KittycatGreeneyes: Не, самоубийството е БЕЗБОЛЕЗНЕНО, води до много промени.
VerbanaTheMonkey не е единственият (или единствената) противник на самоубийството, но на Фреди не ѝ се налага да прегледа всички коментари, за да разбере, че той или тя определено е малцинство. „Това ще се разпространи като грипен вирус — казва си. — Не, по-скоро като ебола.“
Поглежда ретранслатора и вижда как 171 ОТКРИТИ се заменя със 172. Новината за номерираните рибки се разпространява бързо и до вечерта почти всички пренастроени игри ще работят. Анимацията хипнотизира хората, прави ги податливи. На какво? Ами, първо на идеята да влязат в zeetheend. Може би дори не се налага да посещават сайта, за да си посегнат живота. Глупости! Възможно ли е хората под хипноза да се подчинят на команда за самоубийство? Не, нали? Нали?
Фреди не смее да изключи ретранслатора от страх Брейди да не я посети отново, но уебсайта?
— Мъртъв си, задник — изсъсква и затраква по клавиатурата.
След по-малко от трийсет секунди невярващо се взира в съобщението на екрана: ФУНКЦИЯТА НЕ Е ПОЗВОЛЕНА. Понечва да опита отново, но се отказва. Възможно е втора атака на уебсайта да ликвидира всичко — не само компютърното оборудване, но и кредитните ѝ карти, банковата сметка, мобилния телефон, дори шибаната ѝ шофьорска книжка. Ако има някой, който знае как да заложи подобен зъл капан, то това е Брейди.
„Мамка му. Трябва да се разкарам оттук.“
Набързо ще нахвърли в куфар някакви дрехи, ще повика такси, ще отиде в банката и ще изпразни сметката си. Май са останали около четири хиляди долара. (Всъщност знае, че по-скоро са три.) От банката — право на автогарата. Снежинките, които вижда през прозореца, предвещават разразяването на силна снежна буря — може да се наложи да чака няколко часа на автогарата, но какво от това. По дяволите, ако се наложи, ще спи там. Цялата история носи отпечатъка на Брейди. Задействал е сложен план в стил Джоунстаун и пренастроените игри са само част от този замисъл, а тя му помогна да го осъществи. Няма представа ще успее ли планът, но няма намерение да остане в града достатъчно дълго, че да научи. Съжалява за хората, които биха могли да пострадат чрез електронните игри, или да бъдат подтикнати към самоубийство от онзи гаден уебсайт, вместо трезво да обмислят нещата, но тя трябва да се погрижи за себе си. Няма кой друг да го стори.
Добира се до спалнята възможно най-бързо.
Изважда от килера вехтия си „Самсонайт“ и усеща как ѝ се завива свят от недостига на кислород, породен от повърхностното дишане и от прекомерното вълнение. Краката ѝ се подкосяват, но някак си стига до леглото, сяда и навежда глава.
„Не бързай — успокоява се. — Поеми си въздух. Едно по едно.“