Така или иначе сега не може да направи нищо повече. Открай време обвинява другите за проблемите си и сега вини Фреди, задето не е мъртва.
Включва на скорост и натиска газта. Колата буксува по тънката снежна покривка на паркинга пред някогашния „порно рай“, но гумите зацепват, щом отново излиза на шосето — банкетите от двете страни на платното вече побеляват. Брейди кара със сто километра в час. Скоро скоростта ще е прекалено висока, но ще я поддържа, докато има възможност.
Тоалетните на седми етаж се използват и от персонала на „Търси се“, и от хората от туристическата агенция, но в момента Ходжис е сам в мъжката тоалетна, за което е благодарен. Навел се е над една мивка, държи се за нея с едната ръка, другата притиска до корема си. Коланът му е разкопчан, панталоните му се свличат от тежестта на предметите в джобовете: монети, ключове, портфейл, телефон.
Влезе тук, за да се изходи, но когато започна да се напъва, коремът му отляво сякаш избухна. Предишната болка е като разсвирване на оркестъра преди концерт и мисълта какво го чака занапред го плаши.
„Не — мисли си — не ме плаши. Ужасява ме. За първи път в живота си съм ужасен от бъдещето, което първо ще съсипе всичко, което съм и което съм бил, после ще го заличи напълно. Ако не го стори болката, по-силните лекарства, които ще ми дават, за да я потушат, ще го направят.“
Сега разбира защо ракът на панкреаса се нарича потаен и защо почти винаги е смъртоносен. Промъква се, изгражда армия и праща тайни емисари в дробовете, лимфните възли, костите и мозъка. Сетне провежда блицкриг — светкавична война — без да съзнава, заслепен от собствената си хищност, че победата ще доведе до собствената му смърт.
„Освен ако не иска точно това — казва си Ходжис. — Може да мрази себе си, да е роден не с желание да убие гостоприемника си, а да убие себе си. Което превръща рака в истинския принц на самоубийствата.“
Оригва се шумно, което незнайно защо го кара да се почувства малко по-добре. Няма да е за дълго, обаче охотно приема всичко, което помага. Изтръсква в дланта си три хапчета от шишенцето (вече ги сравнява със стрелба с капси по препускащ слон) и ги изгълтва с вода от чешмата. Наплисква лицето си със студена вода в опит да му придаде малко цвят. Когато не се получава, се шамаросва — по две силни плесници на всяка страна. Холи и Джером не бива да знаят колко се е влошил. Този ден му е обещан и смята да оползотвори всяка минута от него. Чак до полунощ, ако се наложи.
Излиза от тоалетната и тъкмо си напомня да се изправи и да престане да притиска корема си, когато телефонът му започва да вибрира. Сигурно Пийт ще поднови оплакванията си, обаче не е той, а Норма Уилмър.
— Открих папката — казва тя. — Онази на покойната Рут Скапели…
— Да. Списъкът с посетители. Кой е в него?
— Няма списък.
Той се подпира на стената и затваря очи.
— Ох, мамка…
— Но има бележка, написана на официална бланка на Бабино. Цитирам текста: „Фредерика Линклатър да бъде допускана и в рамките на часовете за свиждане, и извън тях. Спомага за възстановяването на господин Б. Хартсфийлд.“ Това помага ли?
„Късо подстригана млада жена — мисли си Ходжис. — Опърпана мацка с татуировки.“
Когато чу описанието за първи път, му се стори познато, и сега знае защо. Запозна се с кльощавата мацка с подстрижка трети номер в „Дискаунт Електроникс“ през 2010, когато с Джером и Холи се приближаваха до Брейди. Дори шест години по-късно помни какво каза тя за колегата си от Киберпатрула: „Сто на сто е заради мамчето. Болен е на тази тема.“
— Там ли си още? — раздразнено пита Норма.
— Аха, обаче се налага да затворя.
— Нали обеща да платиш допълнително, ако…
— Да, ще си получиш парите, Норма. — Прекъсва връзката.
Хапчетата вече действат и той сравнително бързо се връща в покоите на „Търси се“. Холи и Джером стоят до прозореца, гледащ към Марлборо Стрийт, и като се обръщат, чули отварянето на вратата, по израженията им личи, че са говорили за него, само че той няма време да мисли за това. Мисли за пренастроените игри „Заппит“. Откакто парченцата от мозайката започнаха да се подреждат, го мъчеше въпросът как Брейди е модифицирал игрите, след като е затворен в болничната стая и едва ходи. Сега му хрумва, че ненормалникът познава някого, който почти сигурно притежава способността да свърши тази работа. Някой, с когото е работил преди. Пънкарка с много татуси и с чепат характер.
— Посетителят на Брейди — единственият му посетител — е била жена на име Фредерика Линклатър. Тя…
— Киберпатрулът! — почти виква Холи. — Беше му колежка!