Музиката заглъхва.
— Господин Ходжис? Още ли сте на линия?
— Да.
— Ето адреса: „ГеймЗ Ънлимитид“ — с главно З, нали помните — на Маритим Драйв 442. Получател: Фредерика Линклатър. Помогнах ли ви?
— Определено. Благодаря, господин Снайдър. — Затваря и поглежда двамата си помощници — единият слаб и блед, другият — заякнал от изграждането на къщи в Аризона. Заедно с дъщеря му Али, която живее в другия край на страната, те са хората, които обича най-много сега, когато животът му е пред края си.
— Да се поразходим с колата, деца — казва им.
Брейди завива от шосе 79 по Вейл Роуд към автосервиза на Търстън, където няколко местни наемни работника зареждат пикапите си, товарят луга или пият кафе и разговарят. Минава му през ум да отбие и да купи зимни гуми за малибуто на Ал Библиотеката, обаче се отказва — сигурно ще чака часове, защото заради бурята в сервиза е истинско стълпотворение. Вече е близо до целта, затова решава да продължи. Голямо чудо, ако снегът затрупа шосето, след като пристигне. Вече два пъти е ходил до хижата — първия — за да проучи мястото, а втория път занесе и припаси.
Снежната покривка по Вейл Роуд е минимум осем сантиметра и пътят е хлъзгав. Малибуто поднася няколко пъти, веднъж почти до канавката. Брейди е плувнал в пот, пръстите му — пръстите на Бабино, пулсират от стискането на волана.
Най-сетне вижда високите червени пилони, които са последният му ориентир. Натиска спирачките и с пешеходна скорост влиза в завоя. Последните три километра са по необозначен, еднолентов черен път, но благодарение на надвисналите дървета платното още не е покрито със сняг. Няма да е за дълго, щом бурята се разрази с пълна сила, което според радиото ще се случи към осем вечерта.
Стига до разклонение, където дървени стрелки, заковани за стар бор, посочват наляво и надясно. На тази вдясно е написано „МЕЧИ ЛАГЕР НА ГОЛЕМИЯ БОБ“. На лявата — „РОГА И КОПИТА“. На около два метра над стрелките, вече покрита с тънък слой сняг, е монтирана охранителна камера.
Брейди завива наляво и най-сетне ръцете му се отпускат. Съвсем близо е.
В града снеговалежът още е слаб. Улиците са празни и колите се движат нормално, но за по-сигурно тримата се качват в джипа „Ранглър“ на Джером. Маритим Драйв 442 се оказва жилищна сграда от онези, които през осемдесетте изникнаха като гъби откъм южния бряг на езерото. По онова време бяха голяма работа. Сега повечето са наполовина празни. Във фоайето Джером проверява списъка на живеещите в сградата и намира „Ф. ЛИНКЛАТЪР — апартамент 6-А“. Понечва да позвъни, обаче Ходжис го спира.
— Защо? — Младежът озадачено го поглежда.
— Гледай и се учи как се прави — строго казва Холи.
Ходжис натиска подред другите звънци и на четвъртия опит му отговаря мъжки глас:
— Да?
— „Федекс“.
— Че кой ми праща нещо с „Федекс“? — изненадано пита човекът.
— Нямам представа, приятел. Не създавам новините, само ги съобщавам.
Вратата сърдито изжужава. Ходжис я бута и я придържа, за да минат Джером и Холи. Има два асансьора, на единия е залепена бележка, че не работи. На работещия има друга бележка: „Който и да е собственикът на дерящото се псе на четвърти етаж, ще го намеря.“.
— Доста зловещо — коментира Джером.
Вратата на асансьора се отваря и докато кабината пътува нагоре, Холи започва да рови в чантата си. Намира си никотиновите дъвки и лапва една. Асансьорът се отваря на шестия етаж и Ходжис нарежда:
— Ако госпожицата си е у дома, аз ще говоря с нея.
6-А е точно срещу асансьора. Ходжис почуква.
Няма отговор и той чука по-силно, накрая заблъсква с юмрук.
— Махай се. — Гласът от другата страна на вратата звучи слаб и отпаднал. „Като малко момиченце с грип“ — мисли си Ходжис.
— Отворете, госпожице Линклатър! — Блъска отново.
— Полицията ли е?
Може да каже да, няма да е за пръв път след пенсионирането му да се представя за полицейски служител, но инстинктът му казва да не го прави този път.
— Не. Казвам се Бил Ходжис. Срещали сме се преди за кратко, през 2010. Беше, когато работехте в…
— Да, помня.
Изщраква една ключалка, после втора. Вдига се предпазна верижка. Вратата се отваря и коридорът се изпълва с тръпчивата миризма на трева. Жената на вратата държи между палеца и показалеца си наполовина изпушен джойнт. Мършава е и е бледа като платно. Носи раирана тениска с надпис „ПАРИЧНИ ГАРАНЦИИ ЗА ЛОШИ МОМЧЕТА, БРАДЪНТЪН, ФЛОРИДА“. Отдолу е и мотото на фирмата: „В ЗАТВОРА? ПОД ГАРАНЦИЯ ОТ НАШ’ТЕ ХОРА!“, което се чете трудно заради кървавото петно.