— Не е нужно да ти обещава защита, защото вече знам — намесва се Холи. Тонът не е злобен, а по-скоро успокояващ. — Търси игри „Заппит“, Бил. Всеки път, когато някой включи играта си, ретранслаторът го открива и пренастройва анимацията на „Вирче с рибки“.
— Номерира розовите рибки и добавя сините проблясъци — допълва Джером. Поглежда към Фреди. — Така е, нали?
Тя вдига ръка към моравата цицина на челото си. Докосва я, присвива очи и отпуска ръка.
— Да. От осемстотинте доставени устройства двеста и осемдесет бяха дефектни. Или блокираха при включването, или се скапваха, щом се опитвах да отворя някоя игра. Другите бяха наред. От мен се искаше да инсталирам руткит на всяко. Много работа падна. Скучна работа. Като да сглобяваш джаджи на поточна линия.
— Значи петстотин и двайсет са били наред — обобщава Ходжис.
— Човекът може да смята, почерпете го с пура. — Фреди поглежда екрана. — И почти половината вече са пренастроени. — Засмива се, но смехът ѝ е невесел. — Брейди може да е смахнат, обаче с това се справи блестящо, не мислите ли?
— Изключи ретранслатора — нарежда ѝ Ходжис.
— Става. Но първо ми обещайте закрила.
Джером, изпитал на гърба си въздействието на устройството и знаейки какви неприятни идеи насажда в съзнанието, няма намерение да стои безучастно, докато Фреди се пазари с Бил. Швейцарското армейско ножче, което носеше на колана си в Аризона, сега е в джоба му. Отваря голямото острие, блъсва ретранслатора от рафта и прерязва кабелите, които го свързват с компютърната система на Фреди. Устройството с трясък пада на пода, аларма зазвучава от процесора под бюрото. Холи се навежда, натиска бутон и пищенето замлъква.
— Има прекъсвач, тъпако! — крещи Фреди. — Не се налагаше да го правиш!
— Налагаше се — тросва се Джером. — Една от скапаните игри за малко не уби сестра ми. — Пристъпва към нея и тя изплашено се свива. — Ти знаеше ли какво правиш, а? Сигурно си знаела. Изглеждаш надрусана, а не тъпа.
Фреди заплаква:
— Нямах представа. Кълна се, че нямах. Защото не исках да знам.
Ходжис си поема дълбоко въздух, което пробужда болката в корема му.
— Започни отначало, Фреди, и ни разкажи всичко.
— И то по-бързо — добавя Холи.
Джейми Уинтърс бе на девет, когато с майка си отиде на концерта на „Раунд Хиър“ в зала „Минго“. Само няколко момчета в предпубертетна възраст бяха там тогава; групата бе от онези, които повечето му връстници наричаха „лигава момичешка банда“. Джейми обаче си падаше по момичешки работи. На девет още не беше сигурен, че е гей (дори не бе сигурен какво точно значи това). Знаеше само, че като види Кам Ноулс, вокалиста на „Раунд Хиър“, изпитва странно усещане в слабините си.
Сега е почти на шестнайсет и вече знае какъв е. Пред някои момчета в училище леко променя името си и за тях е Джейма. Баща му също знае какъв е и го третира като някакъв изрод. Лени Уинтърс — олицетворение на мъжествеността — притежава процъфтяваща строителна компания, но днес и четирите обекта на „Уинтърс Констръкшън“ са затворени заради приближаващата се буря. Лени си е в кабинета у дома и се поти над таблиците на екрана на компютъра.
— Татко!
— Какво искаш? — изръмжава той, без да отмести поглед от монитора. — И защо не си на училище? Да не са ви разпуснали?
— Татко!
Този път Лени поглежда момчето, което понякога нарича (когато си мисли, че то не може да го чуе) „педала в семейството“. Първото, което вижда, е, че синът му е с червило, руж и сенки. Второто е роклята, навлечена от момчето и принадлежаща на майка му. Хлапето е много високо и дрехата едва покрива бедрата му до половината.
— Какви са тия дивотии, мамка му?!
Джейми доволно се усмихва:
— Така искам да бъда погребан!
— Какво… — Лени се изправя толкова бързо, че столът му се преобръща. Едва сега забелязва, че хлапакът държи пистолет. Неговия пистолет, който вероятно е взел от гардероба в спалнята.
— Гледай внимателно, татко! — все така усмихнат казва Джейми. Като че ли възнамерява да покаже забавен фокус. Вдига пистолета и опира дулото в дясното си слепоочие. Пръстът му е свит около спусъка. Нокътят му е с лак с брокат.
— Свали това чудо, сине! Свали го…
Джейми — или Джейма, както е подписал краткото си предсмъртно писмо — дърпа спусъка. Пистолетът е 357 калибър и изстрелът е оглушителен. Кръв и мозък изригват като фонтан и полепват по рамката на вратата. Момчето с майчината си рокля и грим полита напред, лявата половина на лицето му е издута като балон.
Лени Уинтърс пронизително изпищява. Също като момиче.