— Ловната хижа се нарича „Рога и копита“. Казах ти, че названието е гадничко. Вай не помни как се стига дотам — предполагам, че е обърнала няколко още по пътя, просто за загрявка, но помни, че потеглили на север по магистралата, а като завили по локалното шосе, спрели да заредят на бензиностанцията на сервиза на Търстън. Помогнах ли ти?
— Да, много. Благодаря, Беки. — Затваря телефона. — Холи, потърси в интернет сервиза на някой си Търстън, намира се северно от града. После се обади на „Херц“ на летището и питай дали разполагат с голямо возило с предно предаване.
— Моят джип… — подхваща Джером.
— Е малък, лек и стар — довършва Ходжис… макар това да не са единствените причини да иска друга кола. — Обаче ще е добре да ни закараш до летището.
— Ами аз? — пита Фреди.
— Както ти обещах, ставаш защитена свидетелка. Ще е като сбъдната мечта.
Джейн Елсбъри беше съвсем нормално бебе — роди се три килограма, което бе малко под средното тегло, — но когато стана на седем, тежеше четирийсет и един килограма и вече бе запозната с песничката, която и до днес се появява в кошмарите ѝ: „Дебела, дебелана, не минава през вратата, пред банята остана, ака на земята.“ През юни 2010, когато майка ѝ я заведе на концерта на „Раунд Хиър“ като подарък за петнайсетия ѝ рожден ден, тежеше деветдесет и пет. Все още можеше да мине през вратата на банята без проблем, но ѝ бе трудно да си завързва обувките. Сега е на двайсет, теглото ѝ се е покачило до сто четирийсет и пет и когато гласът от безплатната „Заппит“, която получи по пощата, ѝ проговаря, всичко ѝ се струва напълно логично. Гласът е тих, спокоен и разумен. Казва ѝ, че е никой не я харесва и че всички ѝ се присмиват. Изтъква, че тя не може да престане да яде — дори сега, когато плаче, не престава да се тъпче с шоколадови бисквитки. Като някакъв Призрак на бъдещите Коледи, който отваря очите на Ебенизър Скрудж, гласът ѝ обрисува бъдеще, в което тя все повече ще пълнее. Всички в квартала (тя живее с родителите си на Карбайн Стрийт в квартала, наричан „Рай на селяндурите“), ще я гледат с отвращение. Ще ѝ лепнат прякора Дирижабъла и ще ѝ се подиграват: „Пазете се, лоената топка се задава. Внимавайте да не ви прегази!“ Гласът обяснява логично и разумно, че тя никога няма да има гадже, никога няма да я вземат на хубава работа, след като заради политическата коректност не назначават дебелани дори за циркови артистки, че около четирийсетата си година вече ще спи седнала, защото грамадните ѝ гърди ще затрудняват дишането ѝ, и че преди да умре от инфаркт на петдесет, ще чисти с прахосмукачка за кола трохите, попаднали в гънките на туловището ѝ. Когато се опитва да му възрази, че би могла да поотслабне — може би да отиде в някоя клиника — гласът не прихва, а я пита меко и съчувствено откъде ще вземе пари, след като доходите на родителите ѝ едва стигат да задоволят неутолимия ѝ апетит. Добавя, че те ще живеят по-добре, ако я няма, и тя се съгласява.
Джейн — известна сред обитателите на Карбайн Стрийт като Дебелата Джейн — се домъква до банята и взема от аптечката шишенцето с таблетки оксиконтин, предписани на баща ѝ заради болките в гърба му. Преброява ги — трийсет са. Би трябвало да са предостатъчни. Изгълтва ги с мляко по пет наведнъж и след всяка доза хапва шоколадова бисквитка. Започва да се отнася. „Минавам на диета — казва си. — Дълга, дълга диета.“
„Точно така — насърчава я гласът от играта. — И никога няма да се откажеш, нали, Джейн? Нали?“
Изгълтва последните пет хапчета. Опитва се да вземе играта, но пръстите вече не ѝ се подчиняват. Голямо чудо. Така или иначе в това състояние не може да хване бързите розови рибки. По-добре да погледа през прозореца как снегът покрива света с бял саван.
„Вече никой няма да ми се подиграва, че от дебелина не мога да мина през вратата“ — мисли си и преди да изпадне в безсъзнание, чувства облекчение.
Преди да отиде в „Херц“, Ходжис паркира джипа на Джером пред хотел „Хилтън“ край летището.
— Това ли ти е закрилата? — сопва се Фреди. — Това?
— Тъй като нямам на разположение къща-скривалище, ще те приютя тук. Ще регистрирам стаята на мое име. Влизаш, заключваш вратата, гледаш телевизия и чакаш, докато тази история приключи.
— И сменяй превръзката на раната — добавя Холи.
Фреди не ѝ обръща внимание, а пита Ходжис:
— После ще ме тикнат ли в пандиза?
— Не знам и нямам време да го обсъждаме.
— Може ли поне да използвам румсървис? — В кървясалите ѝ очи се прокрадва надежда. — Вече не ме боли толкова, а от тревата ми се отвори вълчи апетит.