— Виж кой се обажда — казва ѝ. — Няма да се бавя.
Слиза и придърпва надолу широкополата си шапка, за да не я отнесе вятърът. Докато върви към канцеларията на сервиза, яката на палтото го пляска по врата при всеки силен порив. Болката в корема е нетърпима; чувства се, сякаш е погълнал живи въглени. Пред бензиновите колонки няма автомобили, фордът е единствената кола на паркинга. Момчетата със снегорините вече са потеглили; предстои им дълга нощ, докато си изкарат надниците, защото първата сериозна буря през тази година вече бушува с пълна сила.
За миг (ужасяващ миг) на Ходжис му се струва, че зад бюрото в канцеларията е Ал Библиотеката: същия зелен работен панталон, същата бяла като памук коса, стърчаща изпод зелената шапка с логото на компанията, произвеждаща тракторите „Джон Диър“.
— Какво ви води навън в такъв шантав ден? — пита старецът и поглежда зад посетителя — Или вече е нощ, а?
— По малко и от двете — отговаря Ходжис. Няма време за разговори — може би в този момент хлапета скачат от високите етажи или се тровят със сънотворни, — но тази работа се върши така. — Вие ли сте господин Търстън?
— Самият той. Понеже не отбихте при колонките, взех да се чудя дали не сте апашин, ама не ми мязате — бая сте изтупан за обирджия. От града ли сте?
— Да — потвърждава Бил. — И бързам.
— Гражданята все бързат. — Търстън оставя настрани списанието за лов и риболов, което беше чел досега. — Тогаз какво искате? Упътване? Господине, дано отивате някъде наблизо, че като гледам какво време се заформя…
— Май мястото, което търся, е наблизо — ловна хижа „Рога и копита“. Чували ли сте я?
— Че как? — ухилва се Търстън. — Имотът на докторите. Близко е до „Мечият лагер на Големия Боб“. Онези тузари обикновено си пълнят при мен ягуарите и поршетата или на идване, или на тръгване. — Произнася „поршета“ така, сякаш говори за смрадливи порове. — Обаче не ми се вярва да заварите там някой. Ловният сезон свършва на девети декември… говоря за лова с лък. Ловът с огнестрелно е забранен след края на ноември, а всичките доктори стрелят с пушки. Големи. Май им харесва да си мислят, че са в Африка.
— Никой ли не се е отбивал тук по-рано днес? Някой със стара кола с грунд по нея?
— Не.
От авторемонтната работилница излиза младеж, който си бърше ръцете с парцал.
— Аз видях такава кола, дядо. Шевролет. Бях отпред и си говорех с Паяка Уилис, като мина. — Обръща се към Ходжис: — Запомних я, щото си помислих: „Накъде е тръгнал в тоя пущинак с тая трошка?“ Автомобилът му не беше як като вашия.
— Ще ми кажете ли как да стигна до лагера?
— Ааа, фасулско е — уверява го Търстън. — Така де, когато няма снежна буря. Продължавате по пътя още около… — Обръща се към младежа: — Според теб колко са, Дуейн? Пет километра?
— По-скоро шест и половина.
— Ами, да закръглим на шест — предлага Търстън. — Като наближите, ще видите вляво два червени стълба. По метър и осемдесет са, ама снегорините минаваха вече два пъти, та може да са ги позатрупали, затуй си отваряйте очите на четири. А, и още нещо — дано си носите лопата, иначе няма как да минете през снега, натрупан покрай шосето.
— Мисля, че този звяр, който карам, ще се справи — уверява го Ходжис.
— Да, най-вероятно, а и звярът няма да пострада, щото снегът още не се е слегнал. Та пътувате около два километра, може и да са три, тогаз пътят се разделя — към лагера на Големия Боб и към „Рога и копита“. Не помня кое разклонение накъде води, ама имаше табели…
— Още ги има — намесва се Дуейн. — Големия Боб е вдясно, „Рога и копита“ — вляво. Знам, защото през октомври поправях покрива на Големия Боб Роуън. Сигурно е нещо много важно, господине, та да пътувате в тая буря.
— Дали джипът ще стигне дотам?
— О, да, не берете грижа. Заради дърветата платното не е толкова заснежено, а и шосето се спуска надолу към езерото. Виж, на връщане може да се озорите.
Ходжис измъква портфейла си от задния си джоб (Божке, дори това движение му причинява болка) и изважда полицейската си карта с червен печат „В ОСТАВКА“. Добавя към нея визитната си картичка от „Търси се“ и оставя и двете на тезгяха.
— Господа, можете ли да пазите тайна?
Двамата кимат, явно едва сдържат любопитството си.
— Трябва да връча призовка, разбирате ли? Гражданско дело е и е заложена седемцифрена сума. Човекът, когото сте видели да минава, онзи с раздрънкания шевролет, е лекар на име Бабино.
— Виждаме го всеки ноември — информира го Търстън. — Има едно такова неприятно отношение, ще знаете. Гледа те, все едно си боклук. Ама той кара беемве.
— В момента кара всичко, до което може да се добере. Ако не връча призовката до полунощ, възрастната жена, която е доста бедна, няма да получи пукнат цент.