— Лекарска небрежност, а? — подхвърля Дуейн.
— Не бива да го коментирам. Така или иначе тръгвам натам — заявява Ходжис и си казва: „Това ще го запомните. Както и името на Бабино.“
— Под навеса държим няколко моторни шейни. Вземете една, ако искате. Препоръчвам „Полярна котка“. Ще се смръзнете, но поне е сигурно, че ще успеете да се върнете — казва старецът.
Ходжис е трогнат от предложението, направено на напълно непознат човек, обаче поклаща глава. Моторните шейни са шумни. Човекът, който понастоящем се е настанил в „Рога и копита“ (Брейди, Бабино или странна смесица от двамата), е наясно, че пенсионираният детектив ще го намери. Единственият плюс е, че не знае кога ще се случи това.
— С партньорката ми ще отидем дотам — казва, — после ще му мислим за връщането.
— Ще го хванете по бели гащи, а? — Дуейн се усмихва и допира пръст до устните си.
— Така сме го намислили. На кого да се обадя, ако закъсаме с колата?
— На нас. — Търстън изважда визитка от пластмасовата кутия до касата и му я подава. — Ще пратя или Дуейн, или Паяка Уилис. Може да е късно през нощта, затуй ще ви струва четирийсет долара, ама щом клиентката ви ще спечели милиони, сигурно няма да се стискате.
— Мобилните телефони имат ли покритие тук?
— Да, дори при лошо време — обяснява Дуейн. — На юг от езерото има клетка на мобилния оператор.
— Чудесно. Благодаря. Благодаря и на двама ви.
Понечва да си тръгне, но старецът подхвърля:
— Тая ваша капела не става за такова време. Вземете тази. — Подава му плетена шапка с голям оранжев помпон. — Ама обувки не мога да ви дам.
Ходжис благодари, взема шапката, сваля своята и я оставя на бюрото. Хрумва му, че е на лошо, същевременно му се струва, че постъпва правилно.
— Заменям я с вашата — казва.
И двамата се усмихват широко.
— Бива — кима Търстън. — Все пак сигурен ли сте, че искате да шофирате до езерото, господин… — поглежда визитката на „Търси се“ и добавя: — … господин Ходжис? Защото изглеждате малко отпаднал.
— Настинал съм. Всяка проклета зима е така. Благодаря и на двамата. И ако случайно доктор Бабино ви се обади…
— Няма да му кажа даже колко е часът — прекъсва го Търстън. — Фукльо такъв.
Ходжис тръгва към вратата, внезапно го пронизва болка, каквато не е усещал никога през живота си, надигаща се от корема му чак до челюстта. Сякаш са го простреляли със запалена стрела. Краката му се подкосяват и залита.
— Наистина ли сте добре? — пита старецът и понечва да заобиколи бюрото.
— Да, да, добре съм — лъже Ходжис. — Кракът ми се схвана от шофирането. Ще се върна за шапката, да знаете. „Ако имам късмет“ — добавя наум.
— Забави се — промърморва Холи. — Дано си измислил правдоподобна история.
— Връчване на призовка. — Не е нужно да обяснява повече; ползвали са историята с призовката и преди. Всички обичат да помагат, стига призовката да не е за тях. — Кой се обади? — Мисли си, че може да е бил Джером да провери как са.
— Изи Джейнс. Има още два инцидента — опит за самоубийство и самоубийство. Едно момиче скочило от втория етаж и имало счупвания. Момче пък се обесило в килера. Оставило бележка на възглавницата си. Само една дума — Бет — и сърце, разбито на парчета.
Фордът започва да буксува, когато Ходжис го включва на скорост и излиза на шосето. Налага се да кара на къси светлини. Дългите превръщат падащия сняг в бляскава бяла стена.
— Няма как, ще действаме сами — продължава Холи. — Ако е Брейди, никой няма да ни повярва. Ще се преструва на Бабино и ще разкаже колко се бил изплашил, затова избягал.
— И дори не се обадил в полицията, след като Ал Библиотеката застрелял жена му? — повдига вежда Ходжис. — Съмнявам се, че му повярват.
— Може и да мине. Ами ако се пресели в друг човек? Щом може да проникне в Бабино, значи е способен да се прехвърли и в някой друг. Да, налага се да действаме сами дори да ни арестуват за убийство. Смяташ ли, че ще ни арестуват, Бил? Смяташ ли? Смяташ ли? Смяташ ли?
— После ще му мислим.
— Не съм сигурна, че мога да застрелям някого. Дори да е Брейди Хартсфийлд, ако прилича на друг човек…
— После ще му мислим — повтаря той.
— Добре. Откъде взе тази шапка?
— Размених я за моята.
— Помпонът е нелеп, но сигурно шапката топли.
— Искаш ли я?
— Не. Обаче…
— Какво?
— Изглеждаш ужасно.
— С ласкателства няма да стигнеш далеч.
— Иронизираш ме. Добре. Кога ще стигнем?
— Според господата в сервиза ще караме шест километра по шосето, после по черен път.