Мълчат пет минути, колата продължава да пълзи сред падащия сняг. „А истинската буря още не се е разразила“ — напомня си Ходжис.
— Бил?
— Какво сега?
— Нямаш ботуши, а на мен ми свършиха никотиновите дъвки.
— Защо не си запалиш един джойнт? Пуши си, само гледай да не пропуснем двата стълба вляво. Според мен скоро ще ги стигнем.
Тя не си пали джойнт; изпъва се на седалката и гледа наляво. Фордът отново започва да буксува, задницата поднася, но Холи сякаш не забелязва. Минута по-късно пита:
— Тези ли са?
Тези са. Изринатият сняг почти ги е скрил, стърчат само петдесетина сантиметра, но яркочервеният им цвят е като маяк. Ходжис за миг удря спирачки, после завива така, че предницата на форда да е към стената от изринат сняг. Подвиква на Холи същото, което понякога казваше на дъщеря си, когато я качваше на въртележката в увеселителния парк „Лейкуд“:
— Стискай си здраво изкуствените зъби.
Съдружничката му, която винаги приема нещата буквално, отговаря, че не е със зъбни протези, но все пак се подпира с ръка на таблото.
Ходжис натиска леко газта и колата се врязва в пряспата. Очаква да чуе глух удар, обаче това не се случва; да, снегът още не се е слегнал и втвърдил. Разлетява се встрани и полепва по предното стъкло; за миг Ходжис шофира на сляпо. Пуска чистачките на максимална скорост и след секунди вижда, че се движат по еднолентов черен път, бързо покриващ се с бяла пелена. От време на време от надвисналите клони се чува пуф! — натрупаният по тях сняг пада на пътя. Няма следи от автомобилни гуми, но това не е повод за успокоение. Ако ги е имало, снегът вече ги е заличил.
Ходжис изключва фаровете и бавно, много бавно продължава напред. Пътят изглежда безкраен — спуска се, пак се изкачва и отново се спуска, — но накрая стигат до разклона. Не се налага Ходжис да слезе, за да прочете надписите на табелите — през снежната завеса и между дърветата вляво вижда слаба светлинка. Това е ловната хижа и там има някой. Той завива надясно.
И двамата не поглеждат нагоре и не виждат видеокамерата, но тя ги вижда.
Докато фордът, шофиран от Ходжис, си пробива път през стената от сняг край пътя, Брейди седи пред телевизора; носи зимното палто и ботушите на Бабино. Не си е сложил ръкавици, защото може да му се наложи да стреля с автоматичната пушка, но на коленете му лежи черна маска за ски като онези, които използват командосите. Когато настъпи моментът, ще я нахлузи, за да скрие лицето и побелялата коса на Бабино. Без да откъсва поглед от екрана, нервно опипва моливите и химикалките в керамичния череп. Най-важното сега е да бъде нащрек. Като наближи хижата, Ходжис ще изключи фаровете.
„Дали негрото, дето му косеше моравата, е с него — пита се. — Де късмет! Както се казва, две на цената на…“
Внезапно го вижда.
Боеше се, че заради обилния снеговалеж няма да забележи колата на дъртото бивше ченге, но опасенията му са безпочвени. Джипът е като черен правоъгълник, движещ се сред белия сняг. Брейди се привежда към екрана, присвива очи, обаче не вижда дали в колата има един, двама души или половин дузина. С яката автоматична пушка може да опука цял взвод, ако се наложи, но няма да е забавно. Иска Ходжис жив.
Най-малкото на първо време.
Остава само още един въпрос — дали дъртият ще завие наляво, или надясно? Готов е да се обзаложи, че К. Уилям Ходжис ще избере пътя към лагера на Големия Боб, и се оказва прав. Щом джипът изчезва сред заснежената гора (с лек проблясък на стоповете, когато Ходжис взема първия завой), Брейди оставя до дистанционното черепа с моливи и се пресяга за нещо, което беше оставил на масичката до бюрото. Нещо, което е съвсем законно, ако се използва по предназначение… само дето това предназначение не важеше за Бабино и приятелчетата му. Може да бяха добри лекари, но тук, в гората, се превръщаха в лоши момчета. Брейди взема ценния апарат и го окачва на ластичната лента така, че да виси на гърдите му. Нахлузва маската, грабва автомата и излиза. Сърцето му бие до пръсване, вече не чувства ревматичните болки в пръстите на Бабино.
Време е да си отмъсти и отмъщението ще е сладко.
Холи не пита Ходжис защо завива надясно. Невротична е, но не е глупава. Той кара много бавно и гледа наляво, сякаш измерва разстоянието до светлините. Щом се изравнява с тях, спира джипа и изключва двигателя. Вече е съвсем тъмно и когато се обръща да погледне Холи, за миг ѝ се струва, че главата му е заменена от череп.
— Ти оставаш тук — казва ѝ тихо. — Прати съобщение на Джером, че сме добре. Ще мина напряко през гората и ще спипам онзи мръсник.