— Ще го убиеш, нали?
— Да, ако го видя да държи „Заппит“. — Ще го застреля при всички случаи, но няма намерение да се обяснява. — Не бива да рискуваме.
— Значи вярваш, че е той. Брейди.
— Дори да е Бабино, той е замесен. Затънал е и с двата крака. — Но да, в някакъв момент се е убедил, че съзнанието на Брейди Хартсфийлд управлява тялото на Бабино. Интуицията му е твърде силна, за да я потисне, а от опит се е убедил, че винаги трябва да ѝ се доверява.
„Господ да ми е на помощ, ако съм сгрешил и убия когото не трябва — мисли си. — Само че как да разбера истината?“
Очаква, че Холи ще протестира, ще настоява да го придружи, но тя само казва:
— Няма как да се върна с джипа, ако нещо се случи с теб, Бил. Не мога да шофирам това чудо.
Той ѝ подава визитката на Търстън:
— Ако не се върна до десет минути — нека са петнайсет, — позвъни на този човек.
— Ами ако чуя изстрели?
— Ако съм аз и съм добре, ще натисна клаксона на колата на Ал Библиотеката. Два кратки сигнала. Ако не ги чуеш, карай до другата хижа… как ѝ викаха… хижата на Големия Боб. Разбий ключалката или счупи прозорец, влез, скрий се някъде и се обади на Търстън.
Той се накланя над лоста за скоростите и за първи път, откакто се познават, я целува по устните. Холи така се изумява, че само стисва устни, но не се отдръпва. После навежда глава и изтърсва първото, което ѝ хрумва:
— Бил, ти си с обувки. Ще премръзнеш!
— Между дърветата няма толкова много сняг, само няколко сантиметра. — А и премръзналите крака са му последната грижа в момента.
Намира копчето, с което се изключват светлините в купето, слиза от джипа и пъшка от болка; за миг Холи чува усилващия се шепот на вятъра сред боровете. Ако беше глас, щеше да е на оплаквачка. После вратата се затваря.
Тя наблюдава как тъмната фигура на Бил се слива с тъмните силуети на дърветата и чака; когато вече не може да го различи, слиза и тръгва след него. 38-калибровият револвер „Виктори“, принадлежал на бащата на Ходжис — патрулен полицай през петдесетте, когато на мястото на тузарския квартал Шугър Хайтс още е имало гора — е в джоба ѝ.
Ходжис бавно гази в снега, вървейки към светлините на „Рога и копита“. Снежинките полепват по лицето и по клепачите му. Горящата стрела пак се е забила в него и го пари. Изгаря го. Лицето му е облято в пот.
„Поне не ми е горещо на краката“ — казва си, спъва се в покрит със сняг пън и се просва на земята. Пада тежко на левия си хълбок и притиска лице до ръкава на палтото си, за да не изкрещи. Между бедрата му руква гореща струя.
„Напиках се в гащите — мисли си. — Напиках се като детенце.“
Щом болката понамалява, той свива крака и се опитва да стане, обаче не успява. Мокрото му бельо вече се вледенява. Струва му се, че пенисът му се спаружва, за да не докосва студеното място. Хваща се за един надвиснал клон и отново се опитва да стане. Клонът се прекършва и той глуповато се взира в него, чувствайки се като анимационен герой (например Уили Койота), после го хвърля настрана. Някой го хваща под мишницата.
Толкова се изненадва, че едва не изкрещява. После чува шепота на Холи:
— Ставай, Бил. Опалянка!
С нейна помощ най-сетне успява да се изправи. Светлините са близо, на не повече от четирийсет метра отвъд боровете. Той вижда заскрежената коса на Холи и пламналите ѝ страни. Внезапно се връща в миналото, в кабинета на Андрю Халидей, търгуващ с редки книги. Спомня си как с Холи и Джером откриха Халидей мъртъв на пода. Той, Ходжис, беше наредил на помощниците си да стоят настрана, обаче…
— Холи, ако ти заповядам да се върнеш, ще се подчиниш ли?
— Не! — Тя шепне. И двамата шепнат. — Вероятно ще се наложи да го застреляш, а сам не можеш да стигнеш дотам.
— Ти ще си ми подкреплението. Застраховката ми. — Усеща, че е плувнал в пот. Слава богу, че палтото му е дълго. Не иска Холи да разбере, че се е напикал.
— Джером е застраховката — поправя го тя. — Аз съм ти партньорка. Затова ме доведе, независимо дали го осъзнаваш. А и това искам. Открай време искам само това. Хайде, тръгвай. Хвани се за мен. Да приключим веднъж завинаги тази история.
Движат се бавно сред дърветата, вече наближават хижата. „Не е за вярване, че тази крехка жена може да е толкова силна опора“ — казва си Ходжис. Спират, преди да излязат на поляната около къщата. Свети в две стаи. Съдейки по приглушената светлина от по-близката до тях, Ходжис решава, че това е кухнята. Там е включена само една лампа — вероятно тази над печката. Светлината от другия прозорец ту се усилва, ту намалява — навярно е от пламъците в камина.
— Тръгваме натам — прошепва — и действаме като командоси по време на нощна акция. Тоест ще пълзим.