— Хайде, Били, хващай розови рибки!
„Не бива да го пусна в мен — мисли Ходжис, — но и не мога да му попреча.“
Докосва розова рибка, която се превръща в деветка, и той вече не усеща пръсти, а друго съзнание, изливащо се в неговото. Опитва се да се съпротивлява и знае, че ще загуби битката. Личността, която прониква в него, притежава невероятна мощ.
„Ще се удавя. Ще се удавя във «Вирче с рибки». В Брейди Хартсфийлд.“
„Край морето, край морето, край красивото м…“
Някъде наблизо се счупва стъкло, дрънченето е последвано от ликуващи момчешки гласове: „Това е ХОУМРЪН!“
Изненадващият звук прекъсва връзката между умовете на Ходжис и Хартсфийлд. Ходжис се свлича на креслото и вдига глава, Брейди рязко се обръща, ококорва се и зяпва от изненада. Револверът, затъкнат отзад на колана му (всъщност е затъкнато само късото дуло, барабанът пречи оръжието да бъде напъхано по-навътре), тупва върху мечата кожа.
Ходжис не се колебае. Хвърля играта в огъня. Брейди се обръща и изкрещява:
— Не! — Вдига автоматичната пушка. — Не смей да…
Ходжис грабва първото, което успява да сграбчи — не револвера, а поставката за писалки. Лявата му ръка не е пострадала, а и разстоянието е малко. Запраща керамичния череп в лицето, което Брейди е откраднал от Бабино, и улучва право в целта. Керамичният череп се счупва. Брейди изкрещява (от болка, да, но най-вече от изненада) и от носа му шурва кръв. Опитва се да се прицели, обаче старият ДВО вдига крака (болката става още по-нетърпима, сякаш рогата на разярения бик се забиват още по-дълбоко в корема му) и го изритва в гърдите. Онзи полита назад, за миг запазва равновесие, после се спъва във възглавничка и се просва на мечата кожа.
Ходжис се опитва да стане от креслото, но не успява, само събаря помощната масичка. Отпуска се на колене, а Брейди сяда и хваща пушката. Преди да се прицели в най-злия си враг, проехтява изстрел и той отново изкрещява, този път само от болка. Невярващо се взира в рамото си — през дупката в ризата му шурти кръв.
Холи седи на пода. Над лявата ѝ вежда има грозна цицина — почти на същото място като цицината на челото на Фреди. Лявото ѝ око е кървясало, но другото не е засегнато от удара. Тя държи револвера с две ръце.
— Стреляй пак! — изкрещява Ходжис. — Стреляй пак, Холи!
Залитайки, Брейди се изправя (с едната си ръка притиска раната на рамото си, с другата държи пушката) и Холи стреля отново. Не улучва, куршумът рикошира в камината.
— Престани! — крясва Брейди и се привежда, същевременно се опитва да се прицели. — Престани, гади…
Холи стреля трети път. Хартсфийлд изскимтява. Ходжис не е сигурен дали го е улучила отново, но със сигурност куршумът е одраскал рамото му.
Изправя се и се опитва да се нахвърли върху ненормалника, който напразно се опитва да вдигне автоматичната пушка.
— Пречиш ми, Бил — вика Холи. — Между нас си!
Ходжис коленичи и навежда глава. Брейди се обръща и побягва. Револверът изгърмява. От рамката на вратата на трийсетина сантиметра вдясно от Хартсфийлд политат трески, но той се изплъзва. Външната врата се отваря, в дневната прониква леден въздух и пламъците в камината подхващат бърз танц.
— Не го улучих! — отчаяно се провиква Холи. — Аз съм безполезна глупачка! Некадърница! — Пуска револвера и се зашлевя.
Преди да повтори, Ходжис хваща ръката ѝ и коленичи до нея.
— Простреля го поне веднъж, може би два пъти. Ти си причината да сме живи.
Но докога? Брейди избяга с пушката, може би има един-два резервни пълнителя. Освен това Ходжис знае на какво е способна пушката SCAR 17S. Виждал е как подобен автомат — HK 416 — разрушава бетонна стена. С Пийт се упражняваха на частно стрелбище в пущинаците на окръг Виктория, а на връщане се майтапиха как HK трябва да се въведе на въоръжение в полицията.
— Какво ще правим? — прошепва Холи. — Какво ще правим сега?
Ходжис вдига револвера и завърта барабана. Останали са два патрона, а и револверът е само за стрелба от близко разстояние. В най-добрия случай Холи има сътресение на мозъка, а той е почти неспособен да се движи. Горчивата истина е, че късметът им се усмихна, но го изпуснаха.
Прегръща я и признава:
— Не знам.
— Дали да не се скрием някъде в хижата?
— Няма да ни помогне — възразява той, без да обясни откъде знае, и се радва, че тя не започва да го разпитва. Знае, защото в съзнанието му е останало мъничко от Брейди. Вероятно няма да е задълго, но сега служи като маяк, който ще е ориентир за Хартсфийлд.
Залитайки, Брейди гази в дълбокия сняг, шейсет и три годишното сърце на Бабино блъска в гърдите му. В устата си усеща метален вкус, болката в рамото му е пареща, в главата му непрекъснато се върти една и съща мисъл: „Тази гадина, тази мръсна подмолна гадина, защо не я убих, докато можех?“