И вярната „Заппит Зиро“ отиде на кино, а той не разполага с друга. Вече няма как да прониква в съзнанията на хлапетата, които са включили своите модифицирани игри. Стои запъхтян пред „Рога и копита“, без палто е и усилващият се вятър го пронизва. Ключовете от колата на Зет Бой са в джоба му заедно с още един пълнител за автомата, но за какво са му? Трошката ще предаде богу дух още при изкачването на първия хълм.
„Трябва да ги очистя — мисли си, — и то не само за да си отмъстя. Джипът, с който пристигнаха, е единственият начин да се махна оттук, а ключовете сигурно са или в дъртия ДВО, или в гадината.“ Възможно е да са на таблото на експедишъна, обаче не може да рискува.
А и ако избяга, няма как да убие бившия детектив и приятелката му.
Знае какво да направи, затова превключва пушката на пълен автоматичен режим. Подпира приклада на здравото си рамо и започва да стреля в дневната, където остави враговете си.
Проблясъците от изстрелите прорязват мрака и падащият сняг се превръща в поредица от фотографии, заснети със светкавица. Трясъкът на автомата е оглушителен. Прозорците се пръсват навътре, летвите от обкова на къщата се разлитат като подплашени прилепи. Вратата, която е останала открехната след бягството на Брейди, се затваря, отскача и пак се отваря. Лицето на Бабино е изкривено в гримаса, изразяваща и радост, и омраза — чувства, типични за Брейди Хартсфийлд, — и той не чува нито приближаващото се ръмжене на двигател, нито тракането на метални гъсенични вериги.
— Залегни! — крещи Ходжис — Холи, залегни!
Не изчаква тя да се подчини, а се хвърля отгоре ѝ, за да я предпази. В дневната се вихри буря от летящи трески, счупено стъкло и парчета от камината. Препарирана глава лос пада от стената и тупва на пода. Едното стъклено око е пронизано от куршум и сякаш намига. Холи пищи. Половин дузина бутилки на бюфета експлодират, замирисва на бърбън и джин. Куршум улучва горящ пън в камината, разцепва го на две и от него изригват искри.
„Моля те, Боже, дано Брейди има само един пълнител — мисли си Ходжис. — И ако се цели ниско, нека улучи мен, а не Холи.“ Само че ако го улучи куршум с толкова голям калибър, ще прониже и Холи.
Стрелбата спира. Дали онзи презарежда, или е свършил патроните? На живо или „Меморекс“?
— Бил, махни се от мен, не мога да дишам.
— За сега не бива. Аз…
— Какво е това? Какъв е този шум? — сепва се тя, после си отговаря сама: — Идва някой!
Ушите на Ходжис са позаглъхнали от стрелбата, но след миг и той чува звука. Отначало си казва, че сигурно внукът на Търстън е пристигнал с моторна шейна и ще загине заради желанието си да е добър самарянин. А може и да не е той. Май двигателят не е на моторна шейна.
Ярките жълто-бели светлини, които нахлуват през счупените прозорци, напомнят прожектори на полицейски хеликоптер. Само че това не е хеликоптер.
Брейди зарежда в пушката резервния пълнител, когато чува приближаващите се ръмжене и тракане. Обръща се (раненото му рамо тупти като възпален зъб) тъкмо когато нещо грамадно се появява в края на черния път. Заслепяват го фарове. Сянката му се удължава, докато нещото (каквото и да е то) потегля към хижата и снегът захвърчава изпод тракащите гъсенични вериги. Не, това чудо не върви към хижата, а към него.
Той натиска спусъка и автоматът отново загърмява. След миг вижда, че „нещото“ е грамаден снегоход с яркооранжева кабина. Предното стъкло на машината се пръсва тъкмо когато някой бързо скача през отворената шофьорска врата, за да се спаси от куршумите.
Чудовището не спира. Брейди се опитва да побегне, обаче скъпите мокасини на Бабино се подхлъзват. Той се взира в приближаващите се фарове и размахва ръце, опитвайки се да запази равновесие, но не успява и пада по гръб. Оранжевото чудовище се извисява над него, пред очите му се върти гъсенична верига. Опитва се да я оттласне с мисълта си, както понякога преместваше предмети в стаята си, обаче сякаш се опитва да отблъсне с четка за зъби нападащ го лъв. Вдига ръка и понечва да изкрещи, но лявата верига на оранжевия снегомобил го прегазва и почти го разполовява.
Холи няма никакви съмнения кой е спасителят им и не се поколебава нито за миг. Тичешком прекосява антрето, чиито стени са надупчени от куршуми, изтичва навън и непрекъснато вика по име човека, който им се е притекъл на помощ. Джером става и се изтръсква от снега — изглежда като поръсен с пудра захар. Тя едновременно плаче и се смее, когато се хвърля в прегръдките му: