— Как разбра? Как разбра, че трябва да дойдеш?
— Заслугата не е моя, а на Барбара. Обадих ѝ се да ѝ кажа, че се прибирам, но тя ми нареди да ви последвам, защото иначе Брейди щял да ви убие… само че тя го нарече Гласа. Беше почти откачила.
Залитайки, Ходжис бавно върви към тях, и вече е достатъчно близо да чуе думите на младежа; спомня си как Барбара беше казала на Холи, че частица от гласа, подтикващ я да се самоубие, още е в съзнанието ѝ. Бе го описала като слузеста следа. Той вече знае какво е имала предвид, защото поне за момента в главата му също се стрелкат отвратителни чужди мисли. Може би Барбара е имала достатъчно силна връзка да разбере, че Брейди се е спотаил в хижата и чака.
Може да е била само женска интуиция. Ходжис е старомоден и вярва в тези неща.
— Джером! — Гласът му е като дрезгаво грачене. — Приятелю! — Краката му се подкосяват.
Джером се освобождава от вкопчената в него Холи и подхваща Ходжис, преди да е паднал:
— Добре ли си? Така де… Знам, че не си добре, но ранен ли си?
— Не. — Ходжис прегръща Холи през раменете. — Трябваше да се досетя, че ще дойдеш. Обещанията и на двама ви не струват пукната пара.
— Не биваше да разделим групата преди последния концерт, нали? — шегува се Джером. — Да влезем в…
Отляво се чува звук, сякаш издаван от животно, гърлен стон, който не може да се превърне в думи.
Ходжис е като пребит, но въпреки това тръгва към звука. Защото… Ами защото така.
Какво беше казал на Холи, докато пътуваха насам? Да остави тази история зад гърба си, нали?
Прегазеният Брейди лежи на снега. Червата му, разпилени около него, са като криле на червен дракон. Локви от гореща кръв попиват в снега. Очите му обаче са отворени и ясни и изведнъж Ходжис пак усеща в главата си онези пръсти. Този път не опипват лениво. Този път са обезумели, домогват се до целта. Той ги прогонва лесно, както навремето санитарят, тътрещ парцала по коридора, прогони този човек от главата си.
Изплюва Брейди като динена семка.
— Помогни ми — шепне Хартсфийлд. — Помогни!
— Мисля, че никой не може да ти помогне. Прегазен си от тежка машина. Сега вече знаеш какво е да те премаже автомобил. Нали?
— Боли — шепне онзи.
— Да. Вярвам ти.
— Застреляй ме, ако не можеш да ми помогнеш.
Ходжис протяга ръка, Холи му подава револвера като медицинска сестра, която подава скалпел на лекаря. Той отваря барабана и изважда единия от двата патрона. Завърта обратно барабана и макар че болката вече се е разпростира в цялото му тяло, коленичи и слага оръжието на баща си в ръката на Брейди:
— Ти го направи. Открай време го искаш.
Джером е нащрек, готов да се намеси, ако откаченият психопат реши да използва последния патрон, за да убие Ходжис. Обаче Брейди се опитва да допре дулото до главата си. Не успява. Ръката му потръпва, но не се вдига. Той отново изпъшква. От устата му бликва кръв и се стича между зъбите на Феликс Бабино, разкрасени със скъпи коронки. „Щях да го съжаля, ако не знаех какво направи пред Общинския център, какво се опита да стори в концертна зала «Минго» и каква машина за самоубийства задейства днес — мисли си Ходжис. Тази машина ще се забави и ще спре след смъртта на основния ѝ оператор, обаче преди това ще погуби още неколцина млади хора. Самоубийството е заразно. — Можеше да събуди у мен съжаление, ако не беше чудовище!“
Холи коленичи, вдига ръката на Брейди и притиска до слепоочието му дулото на револвера:
— Господин Хартсфийлд, трябва да довършите сам. И нека Господ се смили над душата ви.
— Аз пък се надявам Бог да не му прости — обажда се Джером. Под светлината на фаровете лицето му е като издялано от камък.
В продължение на един безкраен миг се чуват само ръмженето на мощния двигател на снегохода и воят на усилващия се вятър.
— Майчице! — възкликва Холи. — Пръстът му не е на спусъка. Моля ви, помогнете, няма да мога…
Прогърмява изстрел.
— Последният фокус на Брейди — промърморва Джером.
Ходжис няма сили да се върне при експедишъна, но Джером успява да го качи в кабината на снегохода. Холи сяда от другата му страна. Джером се настанява зад кормилото и включва на скорост. Макар да дава назад и да заобикаля останките от тялото на Бабино, нарежда на Холи да не гледа, докато не превалят първия хълм, и пояснява:
— Оставяме кървави следи.
— Отврат.
— Точно така — съгласява се той. — Отврат е.