— Не. Всичко е наред. Освен да почета стария си приятел, причината за посещението ми е да ви съобщя добрата новина.
Тя се обляга на стола и облекчено въздъхва, издухвайки от челото си кичурите прошарена коса.
— Обзалагам се, че са лепнали всичко на Бабино — обажда се Джером.
— Истина говориш, млади падуан — отвръща Пийт и насочва към него пластмасовата си вилица.
— Може би ще ви е интересно да научите, че прочутият кукловод Франк Оз е озвучавал Йода — казва Холи. Оглежда се. — Поне на мен ми е интересно.
— На мен ми е интересна тортата — признава Пийт. — Може ли още малко? Съвсем мъничко?
Барбара му подава още едно парче, което не е мъничко, обаче Пийт не възразява. Хапва си и я пита как е.
— Добре — отвръща преди нея Джером. — Има си гадже. Хлапак на име Дърийс Невил. Голяма баскетболна звезда.
— Млъквай, Джером, не ми е гадже.
— Да бе, виж ми окото. Всеки ден е при теб, откакто ти си счупи крака. Така правят само влюбените мъже.
— Имаме да си говорим за много неща — наперено отговаря Барбара.
— А Бабино… — връща се на темата Пийт. — Болничната администрация има запис от охранителни видеокамери, на който се вижда как той влиза през задния вход в нощта на убийството на жена му, преоблечен като човек от поддръжката. Сигурно е разбил някое шкафче. Излиза, връща се петнайсет минути по-късно — този път носи своите дрехи — и си тръгва.
— Няма ли запис от друго отделение? — пита Ходжис — От Кофата например?
— Да, има, но не се вижда лицето му, защото е с бейзболна шапка, освен това не се вижда и как влиза в стаята на Хартсфийлд. Опитен адвокат би могъл да се възползва от този факт, за да защити добрия доктор, но след като Бабино няма да бъде съден…
— На никого не му пука — довършва Ходжис.
— Така е. Градските и щатските ченгета с радост ще приемат той да опере пешкира. Изи е доволна, аз — също. Бих могъл да те питам — само между нас — дали наистина Бабино е този, който е умрял в гората, но всъщност не искам да знам.
— И как се вписва Ал Библиотеката в тази история? — интересува се Ходжис.
— Не се вписва. — Пийт оставя картонената си чинийка. — Алвин Брукс се е самоубил снощи.
— Боже! — изпъшква Ходжис. — В ареста ли?
— Да.
— Не са ли оставили някой да го наблюдава, за да не се самоубие?
— Оставили са, но не се очаква затворниците да имат у себе си нещо, с което да се порежат или да се намушкат, обаче онзи докопал отнякъде химикалка. Може да му я е дал някой надзирател, но по-скоро е бил друг задържан. Написал букви Z по стените, по нара, по себе си. После взел металния пълнител на химикалката и го използвал да…
— Млъкни! — прекъсва го Барбара. Изглежда бледа като платно под зимната светлина от прозореца над тях — Схванахме идеята.
— Значи смятат, че… какво? Че е бил съучастник на Бабино? — пита Ходжис.
— Че му е повлиял — отговаря Пийт. — Или че някой друг е повлиял на двамата, но да не задълбаваме, става ли? Важното сега е, че и тримата сте чисти. Няма да има награди този път, нито безплатни градски…
— Не ни трябват — намесва се Джером. — И без това с Холи поне още четири години ще използваме безплатни автобусни карти.
— Не че ползваш твоята, като почти не си тук — коментира Барбара. — Трябва да ми я дадеш.
— Не се прехвърля на другиго — самодоволно заявява той. — Ще си я пазя. Не ми се ще да имаш неприятности със закона. Освен това скоро ще скиташ насам-натам с Дърийс. Само не стигай твърде далеч, ако разбираш какво искам да кажа.
— Държиш се детински. — Барбара се обръща към Пийт. — Колко самоубийства са общо?
— Четиринайсет за последните пет дни — въздиша той. — При пет от случаите имаше игри „Заппит“, които сега са мъртви като собствениците си. Най-възрастният самоубиец бе на двайсет и четири, най-младият — на тринайсет. Единият беше момче, чиито родители според съседите били странни и религиозни — от онези, пред които християнските фундаменталисти изглеждат либерални. Малкият застрелял и родителите си, и малкото си братче. С пушка.
Петимата замълчават за миг. На масата вляво картоиграчите гръмко се разсмиват.
Пийт нарушава тишината:
— Имало е и над четирийсет опита за самоубийство.
Джером подсвирква.
— Да, прав си. Това не се споменава във вестниците и по телевизията, дори по „Смърт и хаос“. — Така полицаите наричат рокстанцията Дабъл Ю Кей Ем Ем, чийто симпатичен девиз гласи: „Ако има изкормени черва, значи е водеща новина“. — Разбира се много от опитите — вероятно повечето — се обсъждат в социалните мрежи и други хора се опитват да посегнат на живота си. Мразя ги тези сайтове. Но скоро всичко ще се уталожи. Тези „вълни на самоубийства“ рано или късно преминават.