— Да, след време — съгласява се Ходжис. — Но със или без социални мрежи, със или без Брейди самоубийството е факт от живота.
Разглежда картоиграчите, докато го казва, особено двамата плешиви. Единият изглежда добре (както самият той изглежда добре), но другият прилича на труп с хлътнали очи. „Единият е с крак в гроба, другият е пътник“, казваше бащата на Ходжис. Мисълта, която му хрумва, е прекалено изпълнена с гняв и тъга, за да бъде изречена. Мисли си как някои хора безгрижно пропиляват нещо, за което други биха продали душите си: здраво тяло без болки. И защо? Защото са твърде слепи, твърде емоционално ранени или твърде погълнати от самите себе си, за да погледнат отвъд мрака до следващия изгрев. Който винаги идва, стига човек да продължава да диша.
— Още торта, Пийт? — предлага Барбара.
— Не. Време е да тръгвам. Но ще се подпиша на гипса ти, ако не възразяваш.
— Заповядай. И добави нещо забавно.
— Това е далеч над неговите възможности — мърмори Ходжис.
— Мери си думите, Кърмит. — Пийт се отпуска на едно коляно, сякаш ще прави предложение за брак, и започва да пише на гипса на Барбара. Когато приключва, става и поглежда Ходжис. — Сега кажи как се чувстваш, ама бъди искрен.
— Дяволски добре. Имам си лепенка, която контролира болката много по-добре от хапчетата, а утре ще ме изпишат. Нямам търпение да спя в собственото си легло. — Млъква за миг, после добавя: — Ще го победя това чудо.
Холи настига Пийт пред асансьора:
— Означава много за Бил. Че дойде на рождения му ден и че все още искаш той да произнесе тоста.
— Не е добре, нали?
— Не. — Холи отстъпва назад, когато той понечва я прегърне. Позволява му да хване дланта ѝ и да я стисне за кратко. — Не е добре.
— Гадост.
— Да, гадост. Точно гадост е. Не го заслужава. Тъкмо затова сега най-добрият лек е приятелите му да са до него. Ще бъдеш, нали?
— Разбира се. И те моля още да не го отписваш. Докато човек е жив, има надежда. Знам, че е клише, но… — свива рамене.
— Имам надежда. Надеждата на Холи — нали знаеш, че името ми означава „свещена“?
„Не е толкова странна като друг път — мисли си Пийт, — но безспорно е особена.“ Всъщност донякъде това му харесва.
— Само гледай тостът му да не е много циничен, става ли?
— Става.
— А и той надживя Хартсфийлд. Независимо какво предстои, това ще му е за утеха.
— Винаги ще имаме Париж. — Холи произнася провлечено прочутата реплика от филма „Казабланка“ подражавайки на Хъмфри Богарт.
Да, особена е. Всъщност е уникална.
— Слушай, Гибни, и ти трябва да се грижиш за себе си. Независимо от всичко. Ще му е мъчно, ако не го направиш.
— Знам — отвръща Холи и се връща в зимната градина, където с Джером ще разчистят след празненството по случай рождения ден на Бил. Казва си, че може да не е последното му, и се опитва да се убеди в това. Не успява съвсем, но все пак има свещена надежда.
Два дни след погребението Джером пристига във „Феърлон“ точно в десет, както е обещал. Холи вече е там, коленичила е до гроба. Не се моли, а засажда хризантема. Не поглежда нагоре, щом сянката му пада върху нея. Знае кой е. Бяха се уговорили да се срещнат тук, след като тя му каза, че надали ще издържи до края на погребалната церемония.
— Ще се опитам — промърмори, — но не ме бива в тези неща. Може да избягам…
— Хризантемите се засаждат наесен — казва сега. — Не разбирам много от растения, затова си купих ръководство. Не е кой знае колко грамотно, обаче указанията са лесни и практични.
— Чудесно.
Джером сяда с кръстосани крака в края на парцела, където започва тревата.
Холи загребва пръст с двете си шепи. Все още не го поглежда.
— Предупредих те, че може да избягам. Всички ме зяпаха, обаче не можех да остана, защото щеше да се наложи да произнеса надгробна реч, а не можех. Не и пред толкова много хора. Обзалагам се, че дъщеря му ми е сърдита.
— Едва ли — успокоява я Джером.
— Мразя погребенията. Дойдох в този град заради погребение, знаеш ли?
Джером знае, но не продумва. Оставя я да довърши.
— Леля ми умря. Майката на Оливия Трилони. Тогава се запознах с Бил, на погребението. И от онова избягах. Седях зад погребалната агенция, пушех цигара, чувствах се ужасно и там ме откри той. Разбираш ли? — Най-сетне го поглежда. — Откри ме.
— Разбирам, Холи. Наистина.
— Отвори ми врата. Врата към света. Даде ми цел в живота.
— И при мен е така.
Тя почти гневно избърсва сълзите си:
— Толкова е противно!
— Така е, но той не би искал да се връщаш към миналото.