— Няма. Знаеш, че ми завеща агенцията, нали? Али получи парите от застраховката и всичко останало, обаче агенцията е моя. Не мога да я ръководя сама, затова питах Пийт иска ли да работи за мен. На половин ден.
— И той отговори…
— И той отговори, че приема, понеже пенсионирането вече му лази по нервите. Убедена съм, че ще се справи. Ще издирвам в интернет бегълците и отрепките, а той ще ги залавя. Или ще връчва призовки. Но няма да е като преди. Да работя за Бил… да работя заедно с Бил… беше най-щастливият период в живота ми. — Обмисля казаното и добавя: — Май единственият щастлив период в живота ми. Чувствах се… Не знам…
— Ценена? — предполага Джером.
— Да! Ценена.
— И с основание, защото бе много ценна. И все още си.
Холи критично оглежда засаденото цвете, изтупва пръстта от дланите си и от панталона си и сяда до Джером.
— Беше смел, нали? Имам предвид накрая.
— Да.
— Аха — усмихва се леко тя. — Така щеше да каже Бил — не да, а аха.
— Аха — съгласява се той.
— Джером? Ще ме прегърнеш ли? — Младежът охотно се подчинява и тя продължава: — Когато те видях за първи път — когато открихме тайната програма, инсталирана от Брейди на компютъра на братовчедката ми Оливия, — ме беше страх от теб.
— Знам.
— Не защото си черен…
— Черното е трепач — хили се Джером. — Мисля, че се разбрахме за това в началото.
— … а защото беше непознат. Защото беше чужд човек. Боях се от чужди хора и от чужди неща. И още се страхувам, но не колкото преди.
— Знам.
— Обичах го — прошепва Холи и се взира в хризантемата. Ярко оранжево-червена под сивата надгробна плоча, на която е написано само: „КЪРМИТ УИЛЯМ ХОДЖИС“, а под датите — „КРАЙ НА ДЕЖУРСТВОТО“. — Толкова го обичах.
— Аха — въздиша Джером. — И аз.
Тя го поглежда, срамежлива и изпълнена с надежда, под прошарената ѝ коса лицето ѝ е почти като на дете.
— Винаги ще си ми приятел, нали?
— Винаги. — Стиска раменете ѝ и сърцето му се свива — като скелет е! През двата месеца преди смъртта на Ходжис тя отслабна с пет килограма, което е фатално за нея. Знае, че майка му и Барбара нямат търпение да я охранят. — Винаги, Холи.
— Сигурна съм.
— Тогава защо питаш?
— Защото ми харесва да го чуя от теб.
„Край на дежурството“ — мисли си Джером. Ужасно е, но е истина. Точно е. Погребението смаза психиката му, обаче днес се чувства добре. Чудесно е да бъде заедно с Холи в тази слънчева утрин в края на лятото.
— Джером? Вече не пуша.
— Браво на теб.
Стоят мълчаливо още малко и гледат хризантемата, която сякаш пламти на фона на сивата надгробна плоча.
— Джером?
— Какво?
— Искаш ли да отидем заедно на кино?
— Да — съгласява се той, после се поправя: — Аха.
— Ще оставим едно празно място помежду ни. За да си слагаме там пуканките.
— Добре.
— Защото мразя да ги слагам на пода, където сигурно има хлебарки, може би дори плъхове.
— И аз мразя. Какво искаш да гледаме?
— Нещо, което да ни разсмее.
— Става.
Усмихва ѝ се. И тя му се усмихва. Напускат гробището и заедно се връщат в света на живите.
30 август 2015
Бележка на автора
Благодаря на Нан Греъм, която редактира тази книга, и на останалите ми приятели в „Скрибнър“, включително (дано не пропусна някого) на Сюзан Молдоу, Роз Рипъл и Кейти Монаган. Благодаря на Чък Верил, мой дългогодишен агент (важно) и дългогодишен приятел (още по-важно). Благодаря на Крис Лотс, който продава в чужбина правата за книгите ми. Изказвам благодарност и на Марк Левънфъс, който урежда всички делови въпроси и отговаря за фондация „Хейвън“, подпомагаща млади хора на изкуството, на които късметът е обърнал гръб, и за фондация „Кинг“, която помага на училища, библиотеки и на противопожарните служби в малките градчета. Благодаря на Марша Дефилипо, способната ми лична асистентка, и на и Джули Юджли, която върши всичко, което Марша не е направила. Без тях ще съм загубен. Благодаря на сина ми Оуен Кинг, който прочете ръкописа и направи ценни предложения. Също и на жена ми Табита, която също предложи умни идеи… включително, както се оказа, подходящото заглавие.
Отправям специални благодарности на Ръс Дор, който се отказа от кариерата си на лекарски асистент, за да се превърне в мой гуру и в цар на проучванията. Положи специални усилия за тази книга, като търпеливо ме обучаваше как се пишат компютърни програми и как да бъдат променяни и разпространявани. Без Ръс „Край на дежурството“ нямаше да е толкова автентичен роман. Тук е мястото да добавя, че в тук-там съзнателно измених някои компютърни протоколи. Спецовете ще забележат своеволията ми, но няма проблем, стига да не обвинят Ръс.