— Добре, става. Хайде, върви. И макар да не вярвам в Бог, ще се помоля резултатите от изследванията ти да са добри. Защото една молитва не вреди, нали?
— Не.
Прегръща я за миг — Холи не понася дългите прегръдки, и се отправя към колата си. Отново си спомня думите ѝ, че Брейди Хартсфийлд е бил архитект на самоубийствата. Чудесна дефиниция от жена, която пише поезия в свободното си време (не че Ходжис някога е виждал стиховете ѝ или има вероятност да ги прочете), но Брейди сигурно би я осмял, би я сметнал за неточна и непълна. Брейди би определил себе си като принц на самоубийствата.
Ходжис се качва в приуса, купен по настояване на Холи, и потегля към доктор Стамос. И той се моли мислено: „Нека е язва. Дори и кървища, която трябва да се оперира.“
Само язва.
Дано не е нещо по-лошо.
Този път не му се налага да чака пред кабинета. Макар да е подранил с пет минути и чакалнята да е пълна като в понеделник, Марли, рецепционистката-мажоретка, го кани да влезе, преди да е успял да седне.
Белинда Дженсън, медицинската сестра на Стамос, обикновено го поздравява с усмивка при годишните профилактични прегледи, но тази сутрин не се усмихва, а когато Ходжис се качва на кантара, си спомня, че тази година е позакъснял с профилактичния преглед. С четири месеца. Всъщност по-скоро с пет.
Стрелката на старомодния кантар се заковава на 75. Когато се пенсионира от полицията през две и девета, тежеше сто и четири килограма. Белинда му измерва кръвното, пъхва му нещо в ухото, за да му премери температурата, след това го завежда в кабинета на доктор Стамос в края на коридора. Почуква на вратата и когато лекарят казва „Влезте, моля“, веднага се отдалечава. По принцип е приказлива, все разказва за капризните си деца и претенциозния си съпруг, обаче днес почти не е обелила дума.
„Не е на хубаво — мисли си Ходжис, — но може би не е толкова зле. Моля ти се, Боже, да не е прекалено зле. Ако поискам още десет години живот, няма да е прекалено, нали? А ако няма как, какво ще кажеш за пет?“
Уендъл Стамос е на около петдесет, с олисяваща глава, с широки рамене и със стройната фигура на професионален атлет, останал във форма след отказването от активно спортуване. Намръщено поглежда Ходжис и го кани да седне. Бил се подчинява.
— Много ли е зле?
— Да — признава доктор Стамос, сетне бърза да добави: — Но не е безнадеждно.
— Не увъртайте, говорете направо.
— Рак на панкреаса и се боя, че го установихме, ами… в доста напреднала фаза. Засегнат е и черният дроб.
Ходжис се мъчи да овладее силен и смайващ порив да се разсмее. Не, не само да се разсмее, а да отметне глава и да нададе пронизителен, нечовешки вик, нещо като тиролски йодлер, сякаш е шибаният дядо на Хайди. Навярно желанието е предизвикано от думите на Стамос „зле, но не е безнадеждно“. Това му припомня стар виц. Лекар казва на пациента си, че има добра и лоша новина — коя да му каже първо? „Давайте лошата“ — отговаря пациентът. „Ами, имате мозъчен тумор, който не може да бъде опериран.“ Пациентът започва да циври и пита каква ще е добрата новина, след като е научил такова нещо. Лекарят се привежда, загадъчно се усмихва и казва: „Чукам рецепционистката и е страхотна в леглото.“
— Искам да ви прегледа гастроентеролог, и то веднага. Още днес. Най-добрият в града е Хенри Ип, работи в „Кайнър“. Той ще ви насочи към добър онколог. Мисля, че ще ви назначат незабавна химиотерапия и лъчетерапия. Изтощително е за пациента, но е много по-леко, отколкото преди пет години…
— Достатъчно! — прекъсва го Ходжис. За щастие поривът да избухне в смях е преминал.
Стамос млъква и го гледа, лицето му е осветено от ярък лъч януарско слънце. „Ако не стане чудо — мисли си Ходжис, — това е последният януари, който ще видя. Леле!“
— Какви са шансовете? Говорете направо. В живота ми предстои да се случи нещо, което може да се окаже важно, така че искам да знам истината.
— Боя се, че не са добри — въздиша Стамос. — Проклетият рак на панкреаса е толкова потаен.
— Колко ми остава?
— С лечение? Вероятно година. Може би две. А и ремисията не е напълно изклю…
— Искам да си помисля — отново го прекъсва Ходжис.
— Чувал съм го много пъти, след като съм имал неприятното задължение да съобщя подобна новина, и винаги казвам на пациентите си онова, което ще кажа и на вас, Бил. Ако стоите на покрива на горяща сграда, появи се хеликоптер и пилотът спусне въжена стълба, ще кажете ли, че трябва да си помислите, преди да се изкачите по нея?