— А, всички били навън. Отоплителната система в гимназията пак се скапала. За трети път през тази зима, а е едва януари. Кметът твърди, че в Лоутаун е истински рай — много работни места, благоденствие, усмихнати щастливи хора. Не е идвал тук от предишната предизборна кампания, ще го видим едва когато се кандидатира за втори мандат. Ще довтаса с бронирания си джип…
— Пострадал ли е младежът? — прекъсва го Ходжис.
— Само дланите му са ожулени. Според някаква жена, която е стояла на отсрещния тротоар и е била най-близо до местопроизшествието, той бутнал момичето и, цитирам дословно, „Прелетя над нея като грамаданска птица“.
— Той наясно ли е, че няма да го задържите?
— Да, но се съгласи да остане. Искал да се увери, че момичето е добре. Хайде, поговорете си с него и ще го пуснем. Освен ако не виждате причина да го оставим в ареста.
— Дойдох по молба на госпожица Робинсън — усмихва се Ходжис. — Ще му задам няколко въпроса и ще ви освободим от присъствието си.
Малката стая за разпити е задушна, тръбите на отоплението громолят. И все пак сигурно е най-хубавата в участъка, защото има малко диванче, а не маса за арестанта, от която като стоманен пръст стърчи болт за заключване на белезниците. На няколко места диванът е подлепен с ремонтна лепенка и Ходжис се сеща за човека, видян от Нанси Олдърсън на Хилтоп Корт — онзи с подлепеното яке.
Дърийс Невил седи на дивана. Носи памучен панталон и закопчана догоре бяла риза — обикновен младеж от непрестижен квартал. Отличават го само брадата катинарче и златната верижка на шията му. Училищното му яке е сгънато на страничната облегалка на дивана. Става, когато Ходжис и Хигинс влизат, и им подава ръка — пръстите му са дълги, сякаш създадени да боравят с баскетболна топка. Дланта му е оцветена от оранжев антисептик.
Ходжис се ръкува с него, като внимава да не стисне прекалено силно ожулената му длан, представя се и добавя:
— Не сте загазили, господин Невил. Всъщност Барбара Робинсън ме изпрати, за да ви благодаря и да се уверя, че сте добре. От години съм близък с всички от семейството ѝ.
— Тя добре ли е?
— Кракът ѝ е счупен — отговаря Ходжис и придърпва един стол, после машинално притиска ръка до корема си. — Можеше да е много по-зле. Обзалагам се, че догодина пак ще играе футбол. Седнете, седнете.
Младежът се подчинява и коленете му щръкват — стигат почти до челюстта.
— Донейде аз съм виновен. Не биваше да се занасям с нея, ама беше толкоз сладка. Обаче… не съм кьорав. — Млъква и се поправя: — Не съм сляп. С какво се беше надрусала? Знаете ли?
Ходжис се намръщва. Идеята, че Барбара е била дрогирана, не му беше хрумвала, макар че трябваше: в крайна сметка тя е тийнейджърка и всички на нейната възраст обичат да експериментират. Само че той вечеря с Робинсънови три-четири пъти месечно и никога не е забелязвал признаци, че тя използва наркотици. Може би близостта с тези хора го заслепява. Или е твърде стар.
— Защо смяташ, че е била дрогирана? — пита, преминавайки на „ти“.
— Първо, задето беше в тоз квартал. Носеше униформа на „Чапъл Ридж“. Знам, щото два пъти годишно играем с момчетата от това училище. И ги отнасяме. Освен туй беше като замаяна. Стоеше до будката на ясновидката, на която всички тук викат „мама Звездобройка“, и изглеждаше тъй, сякаш смята да се метне под някоя кола. — Свива рамене и добавя: — Затуй я заговорих, закачих я, че пресича, без да се огледа. Побесня и ми налетя. Беше симпатично, затуй… — Поглежда Хигинс, после пак извръща очи към Ходжис. — За тая работа съм си виновен и си го признавам, ясно?
— Ясно — кима Ходжис.
— Ами, взех ѝ играта. Само на майтап де. А тя взе, че ме ритна — страхотен ритник за момиче, — и я гепи от ръката ми. Вече не мязаше на надрусана.
— А как изглеждаше, Дърийс?
— Леле, братче, беше бясна! Но и я гонеше шубето. Все едно беше загряла, че е на улица, дето не стъпват момичета като нея с униформи на частни училища, хеле пък сами. — Привежда се, ръцете му са стиснати между коленете, изражението му е сериозно. — Не знаеше, че само се бъзикам с нея, сещате ли се? Май здравата се беше паникьосала, нали ме разбирате?
— Да — отговаря Ходжис и макар да звучи заинтригуван (поне се надява), в момента е на автопилот, зациклил е върху думите на Невил: „Взех ѝ играта.“. Някакъв глас му подсказва, че надали произшествието има нещо общо с Елъртън и Стоувър. Друг глас, много по-убедителен, твърди, че всичко се връзва. — Сигурно си се почувствал гузен.
Невил примирено разперва издраните си ръце, сякаш казва: „Какво да се прави?“ и обяснява:
— Кварталът е виновен, човече. Малката спря да се рее в облаците и загря къде се намира, толкоз по въпроса. Аз смятам да се омета от Лоутаун при първа възможност. Докато мога. Ще играя в първа дивизия, ще се скъсам от учене, за да хвана свястна работа после, ако не моа… мога да стана професионален играч. После ще измъкна от тука и семейството. Само аз, мама и двамата ми братя сме. Мама е единствената причина да стигна толкоз далеч. Никога не ни е остаяла да живееме като другите боклуци. — Дава си сметка какво е казал, и се засмива: — Леле, братче, ако ме чуе, че казах „остаяла“, ще ме побърка.