„Толкова е свестен, че не е за вярване“ — мисли си Ходжис. Само че е. Убеден е в това и не иска да си представя какво можеше да се случи на малката сестричка на Джером, ако Дърийс Невил днес беше на училище.
— Не е трябвало да се занасяш с момичето — казва Хигинс, — но си си изкупил вината. Ще се сетиш ли каква беля можеше да стане, когато пак ти скимне нещо подобно?
— Да, сър, разбира се.
Хигинс вдига длан. Вместо да я плесне, Невил я тупва леко и иронично се усмихва. Той е добро момче, но все пак са в Лоутаун, а човекът срещу него е кука.
Хигинс се изправя:
— Приключихме ли, детектив Ходжис?
Ходжис кимва — благодарен му е, че се обръща към него като към колега, макар и бивш, но още не е свършил.
— Почти. Каква беше играта, Дърийс?
— Ретро — отвръща без колебание младежът, — нещо като „Гейм Бой“, ама брат ми имаше „Гейм Бой“ — мама я взе на финална разпродажба или както там му казват — и тази на момичето не беше същата. Нейната беше яркожълта, гаранция Франция. Право да ви кажа, мацките, дето ги познавам, не си падат по тоя цвят.
— Видя ли екрана?
— Само за малко. Някакви рибки, плаващи насам-натам.
— Благодаря, Дърийс. Сигурен ли си, че е била дрогирана? Дай оценка от едно до десет, ако десет означава, че си напълно уверен.
— Ами, пет, да речем. Щях да кажа „десет“, ако ме питахте, като я доближих, щото изглеждаше, все едно ще скочи на платното, а пък се задаваше огромен пикап, много по-голям от камиончето за доставки, дето мина след това и я бутна. Рекох си, че не е на кока, метамфетамини или моли, а на нещо по-леко като екстази или трева.
— А когато започна да я закачаш? Когато ѝ взе играта?
— На бърза ръка се освести, братче. — Дърийс забелва очи.
— Добре, всичко е ясно. Благодаря ти.
Хигинс също благодари, после с Ходжис тръгват към вратата.
— Детектив Ходжис? — Младежът се е изправил и Бил вирва глава, за да го погледне. — Навит ли сте да ѝ дадете моя номер?
Ходжис се замисля, после изважда от джоба на ризата си химикалката си и я подава на високото момче, което вероятно беше спасило живота на Барбара Робинсън.
Холи кара обратно към „Търси се“. По пътя той ѝ предава разговора си с Дърийс Невил.
— Ако бяха герои във филм, щяха да се влюбят — замечтано промърморва тя.
— Животът не е филм, Хол… Холи. — В последния момент се усеща, че не бива да я нарича „Холибери“. Не им е до шеги.
— Знам. Затова ходя на кино.
— Едва ли знаеш дали са произвеждали „Заппит“ в жълто.
Както се случва често, Холи разполага с всички необходими факти.
— Произвеждани са в десет различни цвята и да, жълтият е един от тях.
— Мислиш ли каквото и аз? Че има връзка между случилото се с Барбара и с двете жени на Хилтоп Корт?
— Не знам какво да мисля. Де да можехме да го обсъдим с Джером, както когато Пит Саубърс беше загазил.
— Ако Джером пристигне довечера и Барбара е добре, може би ще успеем да си поговорим утре.
— Утре ти е вторият ден — припомня му тя и спира пред паркинга, който използват. — Вторият от три.
— Холи…
— Не! — гневно го прекъсва тя. — Дори не започвай! Обеща! — Превключва на режим паркиране и се обръща, за да го погледне. — Вярваш, че Хартсфийлд се преструва, нали така?
— Да. Може би не от първия път, когато отвори очи и потърси скъпото си мамче, но мисля, че оттогава е стигнал далеч. Може би докрай. Преструва се, че е в полукататонично състояние, за да не го изправят пред съда. Въпреки че Бабино би трябвало да е разбрал — от изследванията, скенерите на мозъка и така нататък…
— Това няма значение. Ако той може да разсъждава и разбере, че си отложил химиотерапията си и си умрял заради него, как мислиш, ще се почувства? — Ходжис не отговаря и тя добавя: — Ще е щастлив, щастлив, щастлив! Ще е адски доволен!
— Добре — съгласява се Ходжис. — Дай ми още два дни. Моля те за едно — засега да забравиш за болестта ми. Ако Брейди някак си може да въздейства на хората от болничната стая… това е страховито.
— Знам. Отгоре на всичко никой няма да ни повярва. И това е плашещо. Но нищо не ме плаши повече от мисълта да умреш.