— Виж ти!
— А днес Бабино каза…
— Някаква глупост за прокуратурата. Чух го, Бил. Бях там.
Сервитьорката донася поредното питие и Ходжис разбира, че трябва да приключи бързо, преди Норма да започне да се оплаква от това колко е недооценена в работата и че няма личен живот. Когато медицинските сестри пият, се наливат до козирката. В това отношение приличат на полицаите.
— Работиш в Кофата, откакто посещавам Брейди…
— Много по-отдавна. Цели дванайшет години. — Вдига чашата като за тост и изгълтва половината питие. — А сега съм повишена в старша сестра, поне временно. Два пъти повече отговорности, същата заплата.
— Виждала ли си някого от прокуратурата напоследък?
— Не. В началото довтасваше цяла бригада костюмари, придружавани от лекари, които ги сърбеше да обявят кучия син за вменяем, но се обезкуражаваха, щом го видеха как пуска лиги и се опитва да си вземе лъжицата. После разредиха посещенията, а напоследък никакви ги няма. За тях онзи е зеленчук. Изпята му е песента, както казваха в „Кръстника“.
— Значи не им пука. — А и защо да им пука? Вестникарите се сещат за него само когато няма интересни новини, но по принцип интересът към Брейди Хартсфийлд е замрял. Почти винаги има кървави престъпления, върху които да се нахвърлят като лешояди.
— Знаеш, че не им пука. — В очите ѝ е паднал кичур коса и тя го духва назад. — Някой опита ли да те спре, когато го посещаваше?
„Не — мисли си Ходжис. — Обаче за последно идвах преди година и половина.“
— Ако има списък с посетители…
— Щеше да е съставен от Бабино, не от прокуратурата. Ония от прокуратурата са като ленивци, Бил — дреме им!
— А?
— Забрави.
— Можеш ли да провериш дали има такъв списък? След като вече си старша сестра.
— Няма да е в компютъра казва тя, след като го обмисля, — всеки би могъл да го види, но Скапели държеше няколко папки в заключено чекмедже в бюрото на дежурните. Нямаше равна в това да дебне кой е непослушен и кой — примерен. Ако открия нещо, ще дадеш ли двайсетачка?
— Петдесет, ако ми се обадиш утре — обещава Ходжис, макар да не е сигурен, че на другия ден тя ще си спомня разговора. — Времето ме притиска.
— Ако има такъв списък, сигурно се състои само от шепа хора. Бабино иска да запази Хартсфийлд само за себе си.
— Но ще потърсиш, нали?
— Да, защо не? Знам къде Скапели криеше ключа за чекмеджето. Мамка му, повечето сестри на етажа знаят. Трудно е да свикна с мисълта, че старата Рачид е мъртва.
Ходжис кима.
— Той мести разни неща, нали знаеш? Без да ги пипа. — Норма не го гледа, прави кръгчета по масата с дъното на чашата си. Изглежда, сякаш се опитва да възпроизведе олимпийското лого.
— Хартсфийлд ли?
— Че кой друг? Прави го, за да плаши сестрите. — Тя вдига глава. — Пияна съм, затова ще ти кажа нещо, което нямаше да чуеш, ако бях трезва. Ще ми се Бабино да го беше убил. Да беше му инжектирал отрова и да го беше изпратил на оня свят. Защото ме плаши. — Млъква, после добавя: — Плаши всички ни.
Холи се свързва със секретаря на Тод Снайдър тъкмо когато той се кани да си тръгне. Казва ѝ, че господин Снайдър ще е на разположение между осем и трийсет и девет на следващия ден. После имал много срещи.
Холи затваря, измива си лицето в малката баня, пръсва си още малко дезодорант, заключва агенцията, качва се в колата и потегля към окръжна болница „Кайнър“ тъкмо когато започва вечерният пиков час. Пристига чак в шест, когато вече е паднал мрак. Жената на информацията проверява в компютъра и ѝ казва, че Барбара Робинсън е в стая 528 в крило Б.
— Това реанимация ли е? — пита Холи.
— Не, госпожо.
— Добре. — Холи продължава напред, ниските ѝ токове потракват по коридора.
На петия етаж вратата на асансьора се отваря и тя вижда родителите на Барбара, които чакат да се качат. Таня държи мобилния си телефон и поглежда Холи, сякаш вижда призрак. Джим Робинсън възкликва:
— Не може да бъде!
Холи се сепва:
— Какво? Защо ме гледате така?
— Тъкмо се канех да ти се обадя… — прошепва Таня.
Вратите на асансьора започват да се затварят, но Джим протяга ръка те се плъзват встрани. Холи слиза.
— … но чаках да слезем във фоайето — довършва Таня и посочва табелата с мобилен телефон, задраскан с плътна червена лента.
— На мен ли? Защо? Мислех, че положението на Барбара не е толкова тежко. Счупен крак е сериозно, разбира се, но…