— Будна е и е добре — прекъсва я Джим, но с жена му си разменят погледи, подсказващи, че това не е съвсем вярно. — Счупването не е тревожно, костта не е раздробена, обаче откриха голям хематом на тила ѝ и решиха за по-сигурно да я задържат през нощта. Според лекаря, който ѝ намести крака, било деветдесет процента сигурно, че ще я изпишат утре сутринта.
— Изследваха я за наркотици — добавя Таня. — Пробата е отрицателна. Не съм изненадана, но все пак изпитвам облекчение.
— Тогава какво не е наред?
— Всичко — отвръща лаконично Таня. Изглежда остаряла с десет години от последния път, когато Холи я видя. — Майката на Хилда Карвър закарала Барб и Хилда на училище — тази седмица е неин ред — и каза, че дъщеря ни била добре — малко по-мълчалива от обичайното, но иначе добре. Барбара казала на приятелката си, че ще отскочи до тоалетната, и Хилда повече не я видяла. Според нея Барб сигурно е излязла през някоя от страничните врати на гимнастическия салон. Хлапетата им викат врати за бягство.
— Какво обясни Барбара?
— Мълчи. — Гласът ѝ трепери и Джим я прегръща. — Но каза, че ще говори с теб. Затова щях да ти се обадя. Според нея само ти можеш да разбереш.
Холи бавно върви по коридора към стая 528, която е в дъното. Навела е глава и се е замислила, затова едва не се блъсва в човека, бутащ количка с книги и електронни четци с етикети „СОБСТВЕНОСТ НА Б-ЦА «КАЙНЪР»“, залепени под екраните.
— Извинете — промърморва.
— Няма нищо — отговаря Ал Библиотеката и продължава по коридора. Тя не забелязва как се спира и се обръща да я погледне, защото събира сили за предстоящия разговор. Явно ще е емоционален, а емоционалните сцени открай време я ужасяват. Още по-тежко ще е, защото обича Барбара.
Освен това я гризе любопитство.
Почуква на вратата, която е открехната, и когато не получава отговор, надниква в стаята.
— Барбара? Холи е. Може ли да вляза?
Барбара изнурено се усмихва и оставя оръфаното издание на „Сойка-присмехулка“, което чете. „Сигурно го е взела от човека с количката“ — мисли си Холи. Облегнала се е на възглавницата и носи розова пижама вместо болничната. Навярно майка ѝ я е донесла заедно с лаптопа на нощното шкафче. Розовата дреха придава малко жизненост на лицето ѝ, но още изглежда замаяна. Главата ѝ не е превързана, така че хематомът надали е чак толкова голям. Холи се пита дали не са я задържали поради друга причина. Сеща се само за една и ѝ се иска да вярва, че е нелепа, обаче не ѝ се удава.
— Холи! Как дойде толкова бързо?
— Идвах насам да те видя. — Холи влиза и затваря вратата. — Когато приятел е в болница, отиваш да го посетиш, а ние с теб сме приятелки. Срещнах вашите пред асансьора. Казаха, че си искала да говориш с мен.
— Да.
— С какво да помогна, Барбара?
— Ами… Може ли да те питам нещо? Доста е лично.
— Добре. — Холи сяда на стола до леглото. Предпазливо, сякаш по седалката тече електричество.
— Знам, че си имала тежки моменти. Като по-млада. Преди да започнеш работа с Бил.
— Да — кима Холи. Лампата над леглото не свети, включена е само тази на нощното шкафче. Приглушената светлина ги обгръща и създава усещането, че са в някакво собствено пространство. — Много тежки.
— Някога идвало ли ти е да се самоубиеш? — Барбара се засмива нервно. — Казах ти, че е лично.
— Два пъти — отговаря Холи без колебание. Чувства се изненадващо спокойна. — Първия път бях приблизително на твоята възраст. Съучениците ми в гимназията се държаха ужасно с мен и ми измисляха злобни прякори. Не успях. Но и не се постарах. Изгълтах шепа аспирини и таблетки за кръвно.
— Постара ли се повече втория път?
Сериозен въпрос. Холи се замисля, после отговаря:
— И да, и не. Имах проблеми с шефа си, които сега биха нарекли сексуален тормоз. Тогава още не им бяха измислили название. Тъкмо бях навършила двайсет. Взех по-силни хапчета, но все пак не достатъчно силни, за да свършат работа, и частица от разума ми го съзнаваше. Бях психически нестабилна, но не глупава, и неглупавата Холи искаше да живее. Донякъде желанието ми беше подклаждано от вярата, че Мартин Скорсезе ще направи още филми, които исках да гледам. Мартин Скорсезе е най-добрият жив режисьор. Филмите му са дълги като романи. Повечето са като разкази.
— Твоят шеф да не те е нападнал?
— Не ми се говори за това и е без значение. — Холи не иска да вдигне очи, но си напомня, че разговаря с Барбара, и се насилва да я погледне. Защото Барбара ѝ е приятелка и не се смущава от нейните странности. А сега е в беда. — Причините винаги са без значение, защото самоубийството е срещу всеки човешки инстинкт и е равнозначно на лудост.