„Освен в някои случаи — добавя мислено. — Когато хората умират. Но Бил няма да умре. Няма да го допусна.“
— Разбирам — прошепва Барбара и кима. На светлината на нощната лампа вадичките от сълзи блестят на страните ѝ. — Знам за какво говориш.
— Затова ли беше в Лоутаун? Да се самоубиеш?
Барбара затваря очи, но сълзите се процеждат през миглите ѝ.
— Не. Поне не в началото. Гласът ми каза да отида там. Моят приятел. — Млъква и се замисля. — Обаче явно не ми е бил приятел. Приятел не би искал да се самоубия, нали?
Холи хваща ръката ѝ. Обикновено избягва допира с други хора, но не и тази вечер. Може би защото чувства, че двете са на сигурно в тяхно тайно местенце. Може би защото обича това момиче. Може би поради двете причини.
— Кой е този приятел?
— Онзи с рибките. Онзи в играта — прошепва Барбара.
Ал Брукс бута количката с книгите през главното фоайе на болницата (подминава господин и госпожа Робинсън, които чакат Холи) и се качва в друг асансьор към топлата връзка между основната сграда на болницата и клиниката за травматични мозъчни увреждания. Поздравява сестра Рейниър, дългогодишна служителка, която отвръща на поздрава, без да откъсне очи от екрана на компютъра на бюрото на дежурната. Бута количката по коридора, но когато влиза в стая 217, Ал Брукс изчезва и се появява Зет Бой.
Брейди седи на стола и държи на скута си електронната игра. Не отмества поглед от екранчето. Зет Бой изважда своята игра от левия джоб на широката си сива престилка и я включва. Докосва иконката на „Вирче с рибки“ и рибките започват да плуват по екрана: червени, жълти, златисти, от време на време за миг се мярва по някоя розова. Звучи веселата мелодийка. Сегиз-тогиз играта проблясва и светлината обагря в синьо лицето му и празните му очи.
Остават така почти пет минути — единият седнал, другият прав, — и двамата втренчени в плуващите рибки и заслушани в мелодийката. Щорите на прозореца тракат неуморно. Завивката се смъква, после се връща върху леглото. Един-два пъти Зет Бой кима в знак, че разбира. Накрая Брейди изпуска играта. Тя се плъзва по безжизнените му крака, после между тях и тупва на пода. Устата му се отваря. Клепачите му се притварят. Сякаш престава да диша.
Зет Бой изпъва рамене. Тръсва глава, изключва своята игра и я пуска обратно в левия си джоб. От другия изважда айфон. Някой спец по компютрите е инсталирал няколко свръхмодерни охранителни устройства и вграденият джипиес е изключен. В папката с контакти няма имена, само няколко инициала. Зет Бой докосва ФЛ.
На второ позвъняване ФЛ отговаря с фалшив руски акцент:
— Тук агьент Зипити-Ду-Да, тавариш. Ачакваю тваи каманди.
— Не ти плащам за тъпи шеги.
Тишина. После:
— Добре. Без шеги.
— Започваме.
— Само когато си получа останалите пари.
— Ще ги имаш довечера и ще се захванеш за работа веднага.
— Дадено — съгласява се ФЛ. — Следващия път ми дай нещо трудно.
„Следващ път няма да има“ — мисли си Зет Бой.
— Гледай да не се издъниш.
— Няма. Но няма да работя, преди да видя зеленото.
— Ще го видиш.
Зет Бой затваря, пуска телефона в джоба си и напуска стаята на Брейди. Минава край бюрото на дежурната сестра Рейниър, която все така се взира в компютъра. Оставя количката в нишата с автомата за закуски и минава през топлата връзка. Върви пъргаво като много по-млад мъж.
След час-два Рейниър или някоя от другите сестри ще намери Брейди Хартсфийлд или смъкнат на стола, или проснат на пода. Няма да се разтревожат кой знае колко — изпадал е в безсъзнание много пъти и винаги се е свестявал.
Според доктор Бабино това е част от процеса на рестартиране, така че при всяко завръщане Хартсфийлд е малко по-добре.
— Нашето момче се оправя — казва често. — Може да не ви се вярва, но момчето ни наистина се подобрява.
„Нищо не ти разбира главата — мисли си онзи, който в момента е в тялото на Ал Библиотеката. — Не знаеш дори половина истина. Но започваш да се досещаш, доктор Б. Нали?“
По-добре късно, отколкото никога.
— Този, който ми викаше на улицата, грешеше — казва Барбара. — Повярвах му, защото ми каза да му повярвам, обаче грешеше.
Холи иска да научи повече за гласа от играта, но може Барбара още да не е готова да говори за него. Затова пита кой е бил този човек и какво е крещял.
— Нарече ме блекиш като в онзи сериал по телевизията. Сериалът е смешен, но на улицата това е обида, това е…
— Гледала съм го и знам как използват думата някои хора.
— Аз не съм блекиш. Тъмнокожите не са блекиш! Дори ако живеят в хубава къща на хубава улица като Тийбъри Лейн, си остават чернокожи. Да не мислиш, че не знам как ме зяпат и обсъждат в училище?