— Разбира се, че знаеш — съгласява се Холи, която също са зяпали и обсъждали някога; прякорът ѝ в училище беше Хънта-Мънта.
— Учителите говорят за равенство между половете и между расите. Стараят се да бъдат толерантни — поне повечето от тях, предполагам, — обаче през междучасията всеки може да тормози чернокожите, китайците и мюсюлманката, защото сме едва двайсетина и сме като няколко зрънца черен пипер, попаднали случайно в солницата.
Разпалва се и въпреки че гласът ѝ е изтощен, възмущението и оскърблението вземат превес.
— Канят ме на купони, но не на всички, и само две момчета са ме канили на среща. Едното беше бяло и всички ни гледаха, когато влязохме в киното, дори някой ни замери с пуканки. Явно в кино „Ай Ем Си 12“ равенството между расите свършва, когато светлините изгаснат. Знаеш ли какво стана по време на един футболен мач? Тичах с топката, откри ми се възможност за удар и един бял извика на дъщеря си: „Пази чернилката!“ Престорих се, че не съм го чула. Съученичката ми се ухили. Идваше ми да я съборя пред него, но не го направих. Преглътнах обидата. А веднъж, когато бях първа година, на обяд забравих учебника си по английски на една пейка и когато се върнах да го взема, някой беше сложил на него бележка с надпис „Гаджето на чичо Том“. Преглътнах и това. Дни наред може всичко да е наред, дори седмици, после пак има нещо за преглъщане. Знам, че и с мама и татко е така. Може би за Джером е различно в Харвард, но се обзалагам, че и на него му се налага да преглъща.
Холи стиска ръката ѝ, но не продумва.
— Не съм блекиш, но гласът каза, че съм, защото не съм израснала с майка наркоманка и с баща побойник. Защото никога не съм яла кейл и дори не съм сигурна точно какво представлява. Защото казвам пържола вместо пръжолъ. Защото в Лоутаун живеят бедняци, а на Тийбъри Лейн — състоятелни хора. Имам дебитна карта, посещавам престижно училище, Джер е в Харвард, но… разбираш ли… Холи, разбираш ли, че изборът не е…
— Изборът не е бил твой — довършва Холи. — Такава си по рождение, също като мен. Като всички нас всъщност. И никой не те е принуждавал да се промениш.
— Да! Давам си сметка, че не бива да се срамувам, но онзи глас ме накара да се засрамя, да се почувствам като безполезен паразит… и не мога да го забравя. Сякаш е оставил в ума ми слузеста следа. Защото никога преди не бях стъпвала в Лоутаун, където е ужасно, в сравнение с всички там аз съм блекиш и се боя, че гласът няма да ме остави на мира и че животът ми ще бъде провален!
— Удуши го! — твърдо, но спокойно казва Холи.
Барбара я поглежда изненадано.
— Точно така. Удуши го, както се удушава бясно куче. Накарай го да млъкне. Това да ти е първата работа. Ако не се погрижиш за себе си, няма да се оправиш. А ако не се оправиш, няма как да оправиш другото.
— Не мога да се върна в училище и да се преструвам, че Лоутаун не съществува. Ако ще живея, трябва да променя нещо.
— Мислиш за някаква доброволческа работа ли?
— Не знам за какво си мисля. Не зная какво може да направи хлапе като мен. Но ще разбера. И ще се върна там, макар че нашите ще са против. Искам да ми помогнеш с тях, Холи. Знам, че няма да ти е лесно, но те моля. Обясни им, че трябва да накарам гласа да замлъкне. Дори да не успея да го… удуша, поне мога да го накарам да млъкне.
— Добре — съгласява се Холи, макар да е ужасена. — Ще разговарям с вашите. — Хрумва ѝ нещо и лицето ѝ се прояснява: — Не е зле да говориш с момчето, което ти е попречило да попаднеш под колелата на пикапа.
— Не знам как да го намеря.
— Бил ще ти помогне. Сега ми разкажи за играта.
— Счупи се. Пикапът я прегази — видях парчетата — и се радвам. Всеки път, щом затворя очи, виждам рибките, особено розовите номерирани рибки, и чувам мелодийката.
Изтананиква я, обаче мелодията не е позната на Холи.
Влиза сестра с количка с лекарства. Пита Барбара дали я боли. Холи се засрамва, че не се сети да я попита още като влезе в стаята. Понякога е много несъобразителна.
— Не зная — казва Барбара. — Ако оценявам болката по десетобалната система, може би отговорът е пет.
Сестрата отваря пластмасова кутия за хапчета и подава на Барбара картонена чашка с две бели таблетки:
— Специални хапчета за болка пета степен. Ще спиш като къпана. Поне докато не дойда да ти проверя зениците.
Момичето изпива таблетките с глътка вода. Сестрата предупреждава Холи, че трябва да остави „нашето момиче“ да си почине.
— Ей-сега си тръгвам — отговаря Холи и когато сестрата излиза, се привежда и пита: — Откъде взе играта, Барб?